На следващата сутрин Мънроу хвана първия полет от Инвернес за Лондон. Стюардесите отсервираха пластмасовите таблички с остатъците от закуската и започнаха да раздават лондонски вестници. Мънроу беше седнал най-отзад и за това не успя да вземе „Таймс“, нито „Телеграф“. Наложи се да се задоволи със сутрешния брой на „Дейли Експрес“. Заглавието най-отгоре на първа страница гласеше: „Двама неидентифицирани обрали двайсет хиляди от банка в Шефийлд. Предполага се, че са германци от терористичната организация «Роте Арме Фракцион»“.
— Гадове! — възкликна работникът от нефтодобивните платформи в Северно море, който седеше до Мънроу.
Той посочи първата страница на вестника и добави:
— Мръсни комунисти. Бих ги избесил всичките! С главите надолу!
Мънроу се съгласи, че прилагането на този вид наказание има бъдеще.
На летище „Хийтроу“ той взе такси и слезе на няколко преки от службата. Отиде направо в кабинета на Фърндейл.
— Адам, приятелю, изглеждаш като нов човек! — каза шефът на Съветския отдел, покани го да седне и му предложи кафе.
— Предполагам, че изгаряш от любопитство да разбереш какво показа анализът на лентата — продължи Фърндейл. — Автентична е! В това няма съмнение! В съветското министерство на земеделието има голяма чистка. Седем висши функционери са уволнени, а един от тях дори е в Лубянка. Вероятно онзи, дето се е престарал в химическия комбинат. Това потвърждава лабораторните резултати, според които гласовете на записа наистина са на членовете на Политбюро. Има и още нещо. Един от нашите агенти в Ленинград излязъл на разходка с колата си извън града. Там на север няма много пшеница, но той успял да изтръгне няколко стръка, докато пикаел в една нива. Онзи ден ги изпратиха с пощата, а снощи получих резултатите от изследванията. Корените на стръковете съдържат прекомерно количество „Линдан“. Както биха се изразили нашите американски братовчеди, разкрихме златна жила. Аз бих казал, че попаднахме на безценно съкровище. Между другото Господарят иска да те види. Утре вечер се връщаш в Москва.
Срещата със сър Найджъл бе сърдечна, но кратка.
— Браво! Добра работа си свършил! — рече Господарят. — Доколкото разбрах, следващата ти среща е след две седмици.
Мънроу кимна.
— Това се очертава като дългосрочна операция. Добре, че си отскоро в Москва. Никой няма да се учуди, ако поостанеш там някоя-друга година. Страхувам се агентът да не размисли. Затова искам да го притиснеш за повече информация. Трябва на изцедим от него колкото се може повече. Имаш ли нужда от нещо? Да ти изпратим помощник?
— Не, благодаря — отговори му Мънроу. — Агентът настоява да се среща само с мен. На този етап лесно бихме могли да го подплашим, ако вкараме в играта още някого. За разлика от Пенковски, Кривой не излиза в чужбина. Вишнаев не пътува зад граница, а най-близкият му помощник е винаги с него. Ще трябва сам да осъществявам връзката с този агент.
Сър Найджъл кимна:
— Добре, така да бъде.
Когато Мънроу излезе от кабинета, сър Найджъл Ървин отвори поставената върху бюрото папка. Това беше личното досие на Мънроу. Генералният директор на британското разузнаване имаше някои опасения по отношение на своя подчинен. Мънроу бе самотник и трудно работеше в колектив. Той беше човек, за който най-добрият отдих е да се разхожда сам из шотландските планини. Сред опитните разузнавачи няма прибързани и самонадеяни. Хората с такива качества рано отпадат от фирмата. Сър Найджъл беше опитен разузнавач и винаги бе предпазлив както в действията, така и в преценките си. Случаят с пшеницата дойде твърде неочаквано, изневиделица. И бързо се развиваше. Но, от друга страна лентата беше автентична. В това нямаше никакво съмнение. Толкова истинска колкото и оставената на бюрото му покана за аудиенция при ръководителя на правителството.
Когато предния ден проверките потвърдиха достоверността на информацията, съдържаща се в лентата, сър Найджъл уведоми за случая външния министър. В резултат на това сега го привикваше министър-председателката.
Черната лакирана врата на резиденцията на британската министър-председателка вероятно е една от най-прочутите врати в света. Тя се намира на десния тротоар на задънената уличка „Даунинг стрийт“, която се е сгушила между сградите на правителството и на Министерството на външните работи.