— Нали ви изпращаме копия от разпитите — намеси се Алън.
— Бихме искали да участваме в разпитите.
Алън погледна Кан. Евреинът вдигна рамене.
— Добре — каза Бенсън. — Ние ще получим ли достъп до „Славея“?
— Съжалявам. Не мога да ви обещая това — отговори му сър Найджъл. — Случаят е много деликатен. Трябва да пипаме предпазливо, за да не подплашим рибата. Ще ви изпращаме незабавно всичко, което получим от агента. Опитвам се да увелича обема на предаваната информация и честотата на срещите, но не трябва прекалено да се бърза.
— Кога ще получите още информация от „Славея“? — попита го директорът на ЦРУ.
— След седмица. За тогава е насрочена поредната среща. Надявам се да ни донесе нещо.
Сър Найджъл Ървин пренощува в една тайна квартира на ЦРУ и на следващия ден „господин Барет“ отлетя за Лондон, заедно с генерала от авиацията.
Три дена по-късно Азамат Крим отплава от пристан № 49 на нюйоркското пристанище на борда на старичкия кораб „Кралица Елизабет II“, който пътуваше за Саутхемптън. Татаринът прецени, че ако вземе самолет до Англия, митничарите на летището непременно ще проверят багажа му с рентген. Затова реши да пътува по море.
Беше купил всичко необходимо. Багажът му се състоеше от алуминиево куфарче, каквито носят фотографите и операторите, и огромен сандък, пълен с дрехи. В куфарчето имаше фотоапарати и обективи, които бяха поставени в специални легла, издълбани в дебела подложка от мека пластмаса. Под пластмасата бяха скрити два пистолета.
Сред багажа в сандъка Азамат беше скрил един продълговат алуминиев предмет, приличащ на тръба. Когато се отвинтеше капачката в единия му край, отвътре се изваждаше странно оптическо устройство. Татаринът разчиташе на това, че ако се стигне до щателна проверка на багажа, митничарите ще вземат тръбата за телеобектив. В подкрепа на тази версия той бе сложил в сандъка и няколко книги с фотографии на птици и други животни, заснети сред природата.
Всъщност „тръбата“ беше прибор за нощно виждане, какъвто свободно може да се купи в САЩ, но не и в Англия.
Беше неделя, осми август. Невероятната жега подгони онези московчани, които нямаха възможност да излязат извън столицата, към многобройните градски басейни. Новопостроеният за олимпийските игри спортен комплекс привличаше най-много народ. Служителите на британското посолство, заедно с дипломатите и техническия персонал на още десетина чуждестранни мисии, бяха на плажа на Москва-река, който се намираше срещу Успенския мост. Сред тях беше Адам Мънроу.
Стараеше се да изглежда безгрижен, както всички останали, но твърде често си поглеждаше часовника. Най-сетне реши, че е време, и се облече.
— О, Адам, тръгваш ли си вече? В града е още много топло! — каза му една от секретарките.
Той й се усмихна уж печално.
— Дългът ме зове. Трябва да подготвя програмата на делегацията от манчестерската търговска палата.
Мина през една горичка и стигна до колата си. Остави в нея плажните си принадлежности, огледа се и я заключи. Наоколо имаше твърде много хора, обути със сандали и облечени със семпли летни панталони и ризи с къси ръкави. Сред толкова народ лесно можеха да се скрият преследвачите. Слава Богу, че хората от КГБ почти никога не сваляха саката си. След като се увери, че никой от навалицата не му прилича на човек от противниковия лагер, Адам тръгна през гората на север.
Валентина го чакаше в сянката на дърветата. Стана му приятно, когато я видя, но стомахът му бе свит. Тя не бе обучена да се проверява и биха могли да я проследят. В случай на провал дипломатическият му имунитет щеше да го защити и руснаците само щяха да го експулсират. Но разкриването на Валентина би имало непредвидими последствия. Мънроу с основание се страхуваше за нея. Каквито и да бяха нейните мотиви, за постъпката й имаше само едно определение: държавна измяна.
Той я прегърна и я целуна. Тя трепереше в обятията му.
— Страх ли те е? — попита Мънроу.
— Малко — отвърна Валентина. — Чу ли записа?
— Да. Преди да го предам. Може би не трябваше, но го направих.
— Тогава ти е известно, че ни очаква глад. Адам, когато бях малка, веднага след войната, видях какво е глад. Беше страшно, но издържахме, понеже знаехме, че за страданията ни са виновни фашистите. Вярвахме, че Сталин ще оправи нещата.
— Може и сегашните ръководители да ги оправят — рече Мънроу, но гласът му не звучеше убедително.
Валентина ядосано поклати глава.
— Те дори не се опитват! — избухна тя. — Нали ги слушам какво си приказват. Дърлят се и всеки гледа само да спаси собствената си кожа.