Отговори му Дейвид Лорънс:
— Ако всичко, от което се опасяват членовете на Политбюро, наистина се случи, Рудин ще изпадне в немилост, подобно на Хрушчов.
— Тъкмо затова използвайте силата си! — настоя Поклевски. — Притиснете го, Рудин няма избор. Трябва да приеме вашите условия. Ако не склони, ще загуби поста си.
— А този, който дойде на неговото място… — започна президентът.
— … ще си е взел поука от съдбата на Рудин — продължи вместо него полякът. — Който и да наследи поста на Рудин, ще е принуден да приеме нашите условия.
Президентът Матюс поиска мнението на всички участници в съвещанието. С изключение на Лорънс и на Бенсън, всички останали се съгласиха с Поклевски. Президентът Матюс взе решение: ястребите бяха победили в спора.
Съветското Министерство на външните работи се помещаваше в една от седемте почти еднакви, високи сгради, построени в любимия на Сталин декоративно-помпозен стил. Те приличат на многоетажни торти, изградени от безумен сладкар, който има слабост към неоготиката.
Министерството се намира на ъгъла на булевард „Смоленски“ и „Арбат“.
Кадилакът „Флийтуд Броум“ на американския посланик в Москва безшумно сви към паркинга пред главния вход. Господин Мортън Доналдсън бе посрещнат на вратата и придружен до официалния кабинет на външния министър Дмитрий Риков, който се намираше на четвъртия етаж. Двамата мъже добре се познаваха. Посланик Доналдсън бе работил известно време в ООН, където Риков бе известна фигура. Американецът и руснакът често бяха вдигали приятелски наздравици. От време на време се връщаха към тази традиция и тук, в Москва. Но днес срещата бе официална. Доналдсън бе довел своя пълномощен министър, а Риков бе привикал на аудиенцията петима души от ръководството на министерството.
Доналдсън прочете посланието, като бавно изговаряше всяка английска дума. Риков знаеше добре английски език, но един преводач шепнеше в ухото му.
В писмото си президентът Матюс не издаваше нито с дума, че знае за бедствието, сполетяло реколтата в Съветския съюз, но и не изразяваше учудване от желанието на руснаците да закупят огромното количество от петдесет и пет милиона тона зърно. В сдържан тон той просто уведомяваше съветското правителство, че съжалява, но Съединените щати не са в състояние да продадат на Съветския съюз искания тонаж зърно.
Без да направи пауза, Доналдсън премина към втората част от посланието. Между двете привидно нямаше никаква връзка. Във втората част президентът изразяваше съжаление, че преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия, известни под съкращението САЛТ 3, не бяха доведени до успешен завършек. По-нататък Матюс пишеше, че се надява на предстоящите тази есен преговори САЛТ 4 да бъде постигнат по-съществен напредък, което да даде шанс на света да заживее в справедлив и траен мир. Това беше всичко.
Американският посланик остави посланието на бюрото на Риков, прие формалните благодарности на побелелия и посърнал съветски външен министър и си тръгна.
Ендрю Дрейк прекара почти целия ден, заровен в книги и справочници. Азамат Крим бе заминал за уелските планини, където щеше да простреля пушката с монтираната оптика за нощно виждане. Мирослав Камински продължаваше съвестно да учи английски. А Дрейк събираше информация за украинското пристанище Одеса.
Първо провери в седмичното издание „Лойд’с Лоудинг Лист“, в което има информация за всички търговски кораби, отплаващи от европейски пристанища. От него той научи, че няма постоянна линия от Северна Европа до Одеса, но една частна независима корабоплавателна фирма, която обикаля Средиземноморието, често се отбива в черноморски пристанища. Името й бе „Салоника лайн“ и имаше регистрирани два кораба.
После Дрейк разлисти „Лойд’с Шипинг Индекс“, прокара пръст по колонките и намери имената на двата кораба. Усмихна се. Корабите бяха собственост на фирма, регистрирана в Панама, което означаваше в повечето случаи, че въпросната фирма представлява само една месингова табелка, закачена на стената на някоя адвокатска кантора в Панама сити.
Третият справочник, към който посегна Дрейк, беше „Указателят на гръцките собственици на кораби“. Според него агентите на двата кораба имаха обща фирма, чийто офис бе в атинското пристанище Пирея. Дрейк знаеше какво означава това. В деветдесет и девет процента от случаите, когато човек говори с агентите на кораби, плаващи под панамски флаг, той всъщност разговаря лично със собствениците. Те твърдят, че са „само агенти“ и че не носят отговорност за прегрешенията на своите шефове. Прегрешенията обикновено означават ниски надници на екипажа, застраховани за огромни суми, но технически неизправни кораби, и от време на време по някое изпуснато по невнимание нефтено петънце.