„Санадрия“ наистина беше в пристанището и Дрейк я откри още преди обяд на следващия ден. Това бе ръждясал товарен кораб с водоизместимост пет хиляди тона. Изглеждаше доста трагично, но ако следващият му курс беше към Одеса, Дрейк с удоволствие би се повозил на него, дори корабът да се разпадне по пътя.
До вечерта успя да разучи къде да намери капитана. Казаха му, че капитан Танос и неговите помощници са родом от остров Хиос. Това е нещо обичайно за гръцките кораби. Капитаните подбират командния състав измежду своите роднини или познати. Дрейк не говореше гръцки, но слава Богу английският е международен език за всички моряци. Дори в Пирея човек може да се разбере на него.
След работа северноевропейците бързат да се приберат при семействата си. Хората от Юга отиват в кафенето да се видят с приятели и да поклюкарстват. В Пирея улицата на кафенетата е крайбрежната „Акти Миаули“. На нея има само кантори на корабни агенти и кафенета.
Местните жители и честите посетители на пристанището си имат всеки свое предпочитано заведение. Капитан Танос ходеше в „Микис“. Дрейк го намери на една масичка на тротоара. Танос сръбваше турско кафе, а до него на масата имаше и традиционните две чаши — със студена вода и с узо.
Той беше нисък, набит и мургав. Къдравата му коса бе гарвановочерна, а брадата — на няколко дни.
— Вие ли сте капитан Танос? — попита Дрейк.
Гръкът го изгледа с подозрение и кимна.
— Никос Танос от „Санадрия“?
Морският вълк кимна отново. Тримата му приятели също не пророниха нито дума. Дрейк се усмихна.
— Казвам се Ендрю Дрейк. Може ли да ви почерпя едно питие?
Капитан Танос посочи с пръст чашата си, както и тези на своите авери.
Дрейк повика келнера и поръча пет питиета. Танос го покани с жест да седне на свободния стол. Дрейк знаеше, че за да постигне целта си, му трябва време. Може би много време. Но той не бързаше. Най-сетне бе стигнал до кораба, който му трябваше.
Съвещанието, което се състоя пет дни по-късно в Овалния кабинет, не бе непринудено и спокойно като запознанството на Дрейк с Танос. Присъстваха и седемте члена на работната група към Съвета за национална сигурност. Заседанието се ръководеше от президента Матюс. Всеки от тях бе прекарал нощта над стенограмата от заседанието на Политбюро, на което маршал Керенски бе представил плана си за нападение на Западна Европа, а Вишнаев бе започнал своята битка за върховна власт. Осемте мъже бяха потресени от прочетеното. Всички гледаха към председателя на Съвета на началник-щабовете, генерал Мартин Крейг.
— Генерале, въпросът е дали планът е осъществим — попита Матюс.
— Ако се използуват само конвенционални средства и тактическо ядрено оръжие, мисля, че руснаците могат да прегазят Европа от Желязната завеса до Ламанша, както са намислили. Да, господин президент, планът е осъществим.
— А западните държави могат ли до пролетта да повишат отбранителната си мощ дотолкова, че да провалят замисъла на руснаците?
— Труден въпрос, господин президент. Ние естествено бихме могли да прехвърлим в Европа войски и техника, но това ще послужи за оправдание на руснаците и те отсега ще струпат войски в Източна Германия. Ако, разбира се, изобщо търсят оправдание. Що се отнася до западноевропейските ни съюзници, те нямат резерви. От десетина години намаляват въоръжението и състава на армиите си и снижават нивото на подготовка на личния състав. В това отношение изоставането на НАТО спрямо Варшавския договор не може да се навакса за девет месеца. Дори при една всеобща мобилизация на запасняци пак ще е необходимо много време за усвояване на новите оръжия. Девет месеца не са достатъчни.
— Същата ситуация като през трийсет и девета — мрачно констатира държавният секретар.
— А ядреният вариант? — тихо попита Бил Матюс.
Генерал Крейг вдигна рамене.
— Ако руснаците нападнат Европа с цялата си мощ, можем да ги спрем само с ответен ядрен удар. Вярно, че няма да ни заварят неподготвени. Отсега знаем замисъла им. Но в днешно време програмите за въоръжаване и за подготовка на личния състав отнемат твърде много време. Ако отсега започнем да се готвим, в най-добрия случай ще забавим настъплението им. Няма да стигнат до Ламанша за сто часа, но дали ще успеем да ги спрем с конвенционални средства, ще знаем чак след няколко месеца, а тогава ще е твърде късно. Което означава, че сме принудени да нанесем ядрен удар. Освен, разбира се, ако не оставим Европа и тристата хиляди наши военнослужещи на произвола на съдбата.
— Дейвид, какво е твоето мнение? — попита президентът.