В своя кабинет в Министерството на отбраната на улица „Фрунзе“ маршал Керенски вдигна звънящия телефон, който го свързваше пряко с щаба на ВВС.
— Къде? — изджавка той.
— В момента минава над Познан — отговориха му от щаба. — На триста километра и на петдесет минути полет от Берлин.
Маршалът се замисли. Това би могло да се превърне в скандал, за какъвто мечтаеше Вишнаев. По принцип беше съвсем ясно какво следва да се предприеме. Самолетът с всички пътници на борда трябва да бъде свален. После ще бъде съобщено, че един от терористите е стрелял вътре във фюзелажа и куршумът е попаднал в резервоарите с гориво. През последните десет години руснаците вече два пътя бяха прилагали тази схема.
Маршалът издаде заповед.
Пет минути по-късно тя бе предадена на командира на шестте „Мига“.
— Щом казвате, другарю полковник… — отговори той на командващия от базата.
Двадесет минути по-късно пътническият самолет мина линията Одер-Ниса и започна постепенно да се спуска към Берлин. Изтребителите направиха елегантен завой и поеха обратно.
— Трябва да съобщя на Берлин, че кацаме — каза капитан Руденко на Мишкин. — Ако случайно на пистата има друг самолет, може да се блъснем в него.
Мишкин се вторачи напред в килима от стоманеносиви зимни облаци. За пръв път се возеше на самолет, но думите на капитана му се сториха убедителни.
— Добре — рече той. — Обади се на летище „Темпелхоф“ и кажи, че кацаме. Но нито дума повече!
Капитан Руденко изигра последния си коз. Наведе се напред, нагласи честотната скала и каза:
— Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Тук е полет 351 на „Аерофлот“…
Пилотът говореше на английски, международния език на гражданската авиация. Мишкин и Лазарев не разбираха почти нищо. Предаванията на Радио „Свобода“ те бяха слушали на родния си украински. Мишкин заби дулото на пистолета си във врата на Руденко.
— Да не си посмял да ни изиграеш някой номер!
В кулата на източноберлинското летище „Шьонефелд“ двамата диспечери се спогледаха. Някой се обаждаше на тяхната честота, но търсеше „Темпелхоф“. Самолети на „Аерофлот“ не кацаха в Западен Берлин, да не говорим за това, че „Темпелхоф“ отдавна не бе гражданско летище, а американска военновъздушна база. Още преди десет години „Тегел“ бе станало международното гражданско летище на Западен Берлин.
По-съобразителният от източногерманците грабна микрофона.
— Тук е „Темпелхоф“. „Аерофлот“ 351, имате разрешение за кацане.
Капитан Руденко преглътна на сухо и спусна задкрилките и колесника. Самолетът се насочи към летището на столицата на комунистическа Източна Германия. Мина през слой от облаци на височина триста метра и пред погледите на летците и на терористите се откри осветената писта. На сто и петдесет метра височина Мишкин се осмели да погледне през страничния илюминатор. Той бе чел някъде, че летище „Темпелхоф“ се намира едва ли не в средата на шумния, осветен от рекламни надписи Западен Берлин. А това летище беше заобиколено от ливади.
— Това е номер! — викна той на Лазарев. — Тук е Източен Берлин!
После натисна дулото в тила на Руденко.
— Вдигни самолета! Недей да кацаш!
Украинският пилот стисна зъби и продължи да снишава машината. Мишкин се пресегна през рамото му и се опита да дръпне руля към себе си. Двата трясъка прозвучаха почти едновременно. По-късно Мишкин твърдеше, че пистолетът му гръмнал от удара на колесника в пистата. Вторият пилот Ватутин пък бе убеден, че Мишкин е стрелял преди приземяването.
Куршумът направи огромна дупка във врата на капитан Руденко и той моментално умря. Кабината се изпълни със синкав дим. Ватутин дърпаше руля към себе си с всичка сила и крещеше на борд-инженера да даде тяга. Реактивните двигатели изреваха по-силно дори от пътниците, колесникът се удари още два пъти в бетонната настилка и тежкият „Ту-134“ бавно вирна нос и започна да се издига. Ватутин се молеше да не се забие в предградията на Източен Берлин, но накрая самолетът набра височина, прелетя над берлинската стена и се сниши над „Темпелхоф“, като едва не забърса с едното си крило близките къщи.