— Всичко това започва да ми прилича на историята с човека от Кенуик — каза Маги.
Ханк повдигна въпросително вежда.
— През деветдесет и шеста на брега на една рекичка в Кенуик, Вашингтон, беше открит стар скелет. Антропологът, който пръв изследвал останките, ги определил като принадлежащи на бял човек.
Ханк я погледна и сви рамене.
— И какво от това?
— Според радиовъглеродния анализ костите са на повече от девет хиляди години. Това са едни от най-старите човешки останки, открити в Америка. Расовите черти предизвикаха истинска буря. Сегашният модел за заселването на Северна Америка предполага, че първите хора са мигрирали тук през сухоземен мост от Русия до Аляска. Откритието на древен скелет с европоидни черти противоречи на това твърдение и може да предизвика пренаписване на древната история на Америка.
— И какво стана?
— Пет местни индиански племена предявиха претенции към тялото. Подадоха иск костите да бъдат погребани без повече изследвания. Правната битка продължи повече от десетилетие. Има и други случаи с други останки на европоиди в Северна Америка, като реакцията е също така ожесточена. — Започна да ги изброява на пръсти. — Мумията от Пещерата на духовете в Невада, Златотърсачът от Орегон, Жената от Арлингтън Спрингс. Повечето от тези останки така и не са били изследвани както трябва. Други са изчезнали завинаги в анонимни индиански гробове.
— Да се надяваме, че тук няма да се стигне до подобна каша.
Междувременно бяха стигнали до дъното на клисурата. Кауч ги чакаше с изплезен език и все така вирната опашка.
Маги се намръщи от миризмата на развалени яйца, носеща се от серния извор, който загряваше клисурата. По лицето й вече бяха избили капки пот. Започна да си вее с ръка.
Тръгнаха към входа на пещерата. Двама войници от Националната гвардия стояха на пост, въоръжени с карабини и пистолети. Покрай целия медиен шум иманярството беше основна грижа, особено покрай слуховете за скритото вътре съкровище.
Единият от гвардейците, редник Стинсън, младеж с къса тъмноруса коса, пристъпи напред. Беше тук цяла седмица и вече познаваше учените.
— Майор Райън е вътре — каза той. — Чака ви, преди да изнесе артефакта.
— Добре — отвърна Ханк. — Горе и без това се е натрупало доста напрежение.
— И камери — добави Маги. — Няма да изглежда добре, ако покажат как човек във военна униформа се изнизва със свещен индиански артефакт. Нещата трябва да се направят по-дипломатично.
— Същото си мисли и майор Райън. — Редникът им направи път и добави под нос: — Само че започна да губи търпение. Не се изрази особено мило за ставащото тук.
„Че това новина ли е?“
Майор Райън се беше оказал същинска досада.
Ханк помогна на Маги да се качи на площадката пред входа на пещерата. Големите му длани я хванаха здраво за бедрата, от което по тялото й мина гореща вълна, последвана от горчивия спомен. Същите тези длани бяха галили голото й тяло — кратка забежка, родена от дългите нощи заедно и дълбокото приятелство. Но накрая този вид отношения не им понесе. Бяха по-добри приятели, отколкото любовници.
Въпреки това бузите й горяха, когато той се качи с лекота на площадката при нея. Като че ли не забеляза реакцията й, което я изпълни с благодарност и същевременно я жегна.
Ханк заповяда на Кауч да остане отвън. Кучето наведе разочаровано глава, също като нея.
Тъкмо влязоха в коридора, когато отдолу се чу приглушен вик. Двамата се спогледаха и Ханк завъртя очи. Както обикновено, майор Райън беше недоволен. Командирът на военната част въобще не се интересуваше колко важно е откритието за антрополозите и изобщо не криеше отвращението си от това назначение. Освен това Маги подозираше, че зад всичко това се крие и расизъм. Беше подочула негово подхвърляне за събралите се в лагера индианци: „Трябвало е да ги издавим в Тихия океан, когато сме имали тази възможност“.
Въпреки това трябваше да работи с този човек — поне докато съкровището не се озове на сигурно място. Това бе една от причините двамата с Ханк да получат позволение да извадят тотема и да го пренесат в университетския музей. Беше твърде ценен, за да го оставят без охрана. След това мерките за сигурност можеха да се намалят и имаше надежда, че къкрещата неприязън донякъде ще утихне.