Надигна се на лакът и се заоглежда.
От нея нямаше и следа — нито овъглени останки, нито обезобразено тяло. Само почернял кръг димяща скала.
Изправи се с мъка. Уплашеният Кауч трепереше, притиснат до него, с подвита опашка. Ако Ханк имаше опашка, би направил същото. Потупа успокояващо кучето.
— Всичко ще се оправи. Надяваше се да е така.
Междувременно тълпата беше успяла да се окопити. Започна паникьосано изнасяне. Журналистите се оттеглиха на по-високо, изблъскани от кордона от Националната гвардия. Двама войници мъкнеха губернатора нагоре по пътеката — предпазна мярка в случай на втора атака.
Хари си представи хвърлената от момичето раница. Когато падна до сандъка, тя се бе отворила и съдържанието й се бе изсипало — кубчета жълтеникавосив пластилин с набучени в него жици.
Майор Райън моментално бе разпознал заплахата.
Бомба.
Но предупреждението бе дошло твърде късно за Маги.
Гневът пламна в стомаха му. Остави го да гори, докато си представяше нападателката. От медната кожа на момичето, кафявите очи и черната коса нямаше съмнение, че е коренна американка. Домашен терорист. Сякаш положението не беше достатъчно лошо.
Онемял от мъка, той се запрепъва към мястото на взрива. Трябваше да разбере. До него майор Райън взе каската си и я нахлупи отново на главата си.
— Никога не съм виждал подобно нещо — каза военният замаяно. — Силата на експлозията трябваше да помете половината тълпа. В това число и нас. — Протегна ръка с отворена длан. — И каква жега само!
Жегата наистина беше ужасна. Като в доменна пещ. Във въздуха се носеше миризма на сяра, от която стомахът му се преобърна.
Докато вървяха, от зоната на взрива се отдели голяма канара и се разпадна на парчета. Отвесната скала последва примера, превръщайки се в поток от камъни и пясък. Сякаш твърдият гранит се беше превърнал в ронлив пясъчник.
— Виж земята — каза Райън.
Ханк впери поглед във взривената скала, мокра и обвита в пара. Дъждовните капки съскаха и цвърчаха, когато падаха върху нея. Въпреки това не разбираше какво е развълнувало толкова много майора. Но пък и Райън имаше много по-млади очи.
Клекна, за да огледа земята по-внимателно. И тогава го видя. Беше го пропуснал заради парата. Каменната повърхност не беше твърда, а приличаше по-скоро на млян пипер. И се движеше!
Зрънцата трептяха и подскачаха, сякаш бяха поставени в нагорещен тиган. Пред очите му малко камъче се превърна в пясък, после в прах. Падна дъждовна капка и остави миниатюрен кратер. По фината повърхност пробягаха вълни като от хвърлен в спокойно езеро камък.
Ханк поклати невярващо глава. Изпълнен с опасения, се помъчи да определи къде свършва зоната на взрива и къде започва твърдата земя. И докато гледаше, каменният ръб започна да се разпада на пясък, непрекъснато увеличавайки зоната на поражение.
— Разпространява се — осъзна Ханк и забута Райън назад.
— Какви ги говориш?
Ханк нямаше отговори, само растяща увереност.
— Нещо продължава да е активно. Яде скалата и се разпространява навън.
— Да не си полудял? Нищо не може…
От центъра на взрива изригна фонтан и се издигна в димяща колона, висока няколко метра. Попарващата жега ги прогони назад.
Когато спряха, кожата на Ханк гореше. Имаше чувството, че очите му са сварени. С мъка си пое дъх.
— Явно е стигнал до геотермалния извор… под долината.
— Какви ги говориш? — повтори Райън и скри устата и носа си в яката на куртката си. От горящата сяра беше опасно дори да се диша.
— Каквото и да става тук, то се разпространява не само навън… — Ханк посочи миниатюрния гейзер, — но и надолу.
3.
30 май, 15:39
Вашингтон, окръг Колумбия
„Дотук с плановете за вечеря“.
Макар експлозията в Юта да бе станала само преди час, Пейнтър Кроу знаеше, че ще прекара цялата нощ в кабинета си. Подробностите продължаваха да пристигат всяка минута, но информацията си оставаше неясна поради затънтеното място на инцидента — някъде далеч в планините на щата. Всички специални агенции във Вашингтон бяха вдигнати по тревога и се готвеха да се заемат със ситуацията.
В това число и Сигма.