Не беше точно нещото, което ти се иска да чуеш, когато се излежаваш в леглото с приятелката си.
После Лиза бе докоснала единствения побелял кичур зад ухото му, изпъкващ като снежнобяло перо на черен фон. „Или така ми се струва, защото пускаш косата си дълга. Още малко и ще мога да я сплета на воинска плитка“.
Всъщност не беше решил да си пуска дълга коса. Просто през последните два месеца все не намираше време да се подстриже. Прекарваше все повече и повече часове в централата на Сигма. Секретната агенция се помещаваше под Смитсъновия замък на Националната алея, в стар бункер от времето на Втората световна война. Бяха избрали мястото заради удобната близост както до коридорите на властта, така и до изследователските лаборатории на Смитсъновия институт.
Именно тук Пейнтър прекарваше повечето от дните и нощите си. Единствените му прозорци към света бяха трите огромни монитора в кабинета му.
Върна се при бюрото си, замислен за последствията от домашен терорист, при това коренен жител. Рядко се замисляше за собствения си произход, още повече че беше прекарал по-голямата част от младините си при приемни родители. Майка му страдаше от депресия и бе наръгала баща му след седем години брак и раждането на сина им. След това той продължаваше да поддържа известни контакти с индианските си корени благодарение на многобройните роднини от племето на баща му. Но след подобно бурно и хаотично детство започна да набляга повече на втората част от определението „коренен американец“.
Почукване на вратата го изтръгна от унеса. Вдигна очи и видя на прага Роналд Чин, геолога на Сигма.
— Реших, че трябва да видите това.
Пейнтър му махна да влезе, като почти очакваше геологът да се наведе, за да мине през вратата. Чин беше висок над метър и осемдесет и не се сниши само защото си бръснеше главата. Беше облечен със сив лабораторен комбинезон с разкопчан наполовина цип. Отдолу се виждаше тениска на армейски рейнджър.
— Какво има? — попита Пейнтър.
— Преглеждах някои от докладите и попаднах на нещо, което може да се окаже важно. — Чин остави папка на бюрото. — От доклада на един гвардеец от мястото на произшествието, майор Ашли Райън. Повечето от въпросите са около самоличността на атентаторката и събитията, довели до взрива. Майор Райън обаче изглежда много по-развълнуван от самия взрив.
Пейнтър се поизправи в стола си и посегна към папката.
— Ако отворите на осемнайсета страница, отбелязал съм най-важните места.
Пейнтър отвори доклада, прелисти страниците и прочете отбелязаните с жълто редове. Бяха само няколко реплики, но последното твърдение на майора смрази кръвта му.
Прочете го на глас:
— Земята… сякаш се стапяше…
Чин стоеше с ръце зад гърба от другата страна на бюрото.
— Отначало си помислих, че има нещо странно около взрива. Затова се консултирах със специалиста по взривовете на Сигма. Той стигна до същото заключение. Ако детонацията е била толкова силна, че да пропука материковата скала и да стигне до геотермалния извор, радиусът на взрива би трябвало да е десет пъти по-голям.
— Точно така — обади се дрезгав глас откъм вратата. — Просто гърмежът не е достатъчно силен.
Пейнтър се обърна натам. Явно новият бомбен специалист на Сигма беше дошъл да подкрепи преценката си лично. Беше се опрял на рамката на вратата. Беше с двайсетина сантиметра по-висок от Чин и с двайсетина кила по-тежък, при това предимно мускули. Тъмната му коса бе къса като четина, но въпреки това я мажеше с гел. Беше облечен също като Чин, но ако можеше да се съди по голите му гърди, отдолу не носеше нищо.
Дясната му ръка мачкаше нещо като пластилин.
Пейнтър го погледна загрижено.
— Ковалски, това да не е пластичен експлозив от оръжейната?
Бомбаджията се поизправи и сви стеснително рамене.
— Помислих си дали да не направя някой опит…
На Пейнтър му призля. Джо Ковалски беше бивш морски пехотинец, постъпил в Сигма преди няколко години. За разлика от останалите, беше по-скоро осиновен, отколкото нает. Беше грубата сила в екипа, но Пейнтър подозираше, че в него може би се крие повече, отколкото личи на пръв поглед, че под тъпата външност се крие остра жилка.