Видя как бръчката на челото на Кат изчезва и разбра, че е направил верния ход. Напълно се доверяваше на Кат да изпълнява ролята на временен директор на Сигма, когато отсъстваше — с Монк до нея тя щеше да е съсредоточена върху работата си. Съпругът й бе опора, твърда като самата земя. Монк прегърна жена си през кръста и сложи ръка върху корема й. Тя се облегна на рамото му.
След уреждането на този въпрос Пейнтър продължи по коридора.
— Пазете се, директоре — обади се Монк след него.
Пейнтър долови копнежа в гласа му. Като че ли предложението да замине с него не беше само дело на Кат. Но пък и решението на Пейнтър да го остави не беше единствено за доброто на Кат. Освен че бе несъмнено нейна опора, Монк изпълняваше същата роля и за друг член от екипа, който преживяваше много тежки месеци.
И Пейнтър подозираше, че нещата ще станат още по-тежки.
17:22
Командир Грейсън Пиърс не знаеше какво да прави с майка си.
— Не разбирам защо не мога да присъствам, докато неврологът разпитва баща ти — каза тя с безсилен гняв, докато мереше с крачки чакалнята пред медицинския кабинет.
— Знаеш защо — търпеливо отвърна той. — Социалната работничка обясни. Психотестовете, които му правят, са по-точни, ако не присъстват членове на семейството.
Тя махна пренебрежително с ръка, обърна се и отново тръгна към отсрещната стена. Препъна се и левият й крак едва не се подгъна под нея. Грей се напрегна, готов да се втурне да я подкрепи, но тя запази равновесие.
Грей се облегна в пластмасовия стол и загледа майка си. През последните два месеца тревогата я беше стопила. Копринената блуза беше провиснала на кльощавите й рамене и откриваше презрамката на сутиена й — нещо, което никога не би позволила при нормални обстоятелства. Само сивата й коса, грижливо прибрана на кок, си оставаше безупречна. Грей си я представи как оправя прическата си и си признава, че това е единствената частица от живота й, която все още остава под неин контрол.
Докато тя крачеше, за да се разсее от тревогата си, Грей се заслуша в приглушения разговор в съседното помещение. Не различаваше думите, но долавяше острия, раздразнен тон на баща си. Страхуваше се, че всеки момент може да избухне, и стоеше нащрек, готов да се втурне при нужда в кабинета. Баща му, бивш сондьор от Тексас, открай време беше склонен към избухвания и раздаване на шамари. Раздразнителният му характер се дължеше на злополука, от която гордият мъж в разцвета на силите си беше останал сакат с единия крак. А сега се палеше още по-лесно, тъй като напредващият алцхаймер разяждаше самоконтрола му наред с паметта.
— Трябва да съм с него — повтори майка му.
Грей не възрази. Вече бе провел безброй разговори на тази тема и с двамата, докато се опитваше да ги убеди баща му да бъде преместен в специализирано заведение за хора с умствени заболявания. Опитите му обаче бяха посрещани с обвинения, гняв и подозрение. Двамата отказваха да напуснат бунгалото в Такома Парк, където живееха от десетилетия, и предпочитаха познатото пред квалифицираната болнична помощ.
Грей обаче не знаеше още колко може да продължи по този начин.
Не само заради баща му, но и за доброто на майка му.
На връщане тя отново се препъна и той я хвана за лакътя.
— Защо не седнеш? Уморяваш се, а и те вече сигурно почти са приключили.
Усещаше крехките й като на пиле кости, докато я водеше към стола. Вече беше говорил със социалната работничка. Тя бе изразила загрижеността си за здравето на майка му — както физическото, така и психическото — и беше предупредила, че често се случва болногледачът да стане жертва на стреса и да умре преди самия пациент.
Грей не знаеше какво да прави. Вече беше наел сестра, която да помага на майка му през деня, но появата й бе сметната за натрапване и бе приета с негодувание. А вече дори това не беше достатъчно. Все по-наложителни ставаха проблемите с лекарствата, с безопасността на старата им къща, дори с планирането и приготвянето на храната. Нощем всяко позвъняване по телефона караше сърцето му да бие бясно, тъй като очакваше най-лошото.
Беше предложил да се премести при тях, за да е на разположение през нощта, но засега това бе граница, която майка му отказваше да прекрачи — макар Грей да смяташе, че това се дължи не толкова на гордост от нейна страна, колкото на нежеланието й да използва сина си по такъв начин. И може би така бе по-добре, като се имаха предвид обтегнатите отношения между баща и син. Така че засега всичко си оставаше бавен танц насаме между съпруг и съпруга.