Изглеждаше готов да ги гълчи още, но погледът му спря върху лицето на Сейчан и онова, което видя там, го накара да зареже по-нататъшните оплаквания и бързо да се извърне.
Грей също я погледна. Тя отвърна на погледа му и повдигна невинно вежда. Докато се извръщаше, Грей забеляза малък белег под дясното й ухо, наполовина скрит от падащата черна коса. Сигурен бе, че е нов. Където и да я бяха отвели разследванията й за Гилдията, пътят явно не се бе оказал от леките.
Кураторът ги преведе през лабиринта от коридори и влязоха в помещение с голяма конферентна маса и с четци за микрофилми покрай едната стена. Двама души вече ги очакваха. Едната бе млада жена с безупречна тъмна кожа: спокойно можеше да е излязла от страниците на модно списание. Черната рокля, полепнала по тялото й, подчертаваше красотата й. Съвършено гримираното й лице показваше, че не се е мотаела у дома, когато са я извикали най-неочаквано на работа.
— Асистентката ми Шарин Дюпре. Говори пет езика, но майчиният й е френски.
— Приятно ми е — каза тя с дълбок копринен глас, в който се долавяше лек арабски акцент.
Грей се ръкува с нея. „От Алжир е“ — реши той от живия й тон. Макар северноафриканската страна да се бе освободила от игото на френските колонисти в началото на шейсетте, езикът на потисниците продължаваше да се говори.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече той.
— Няма проблем — дойде груб отговор от другия край на масата. Другият, който ги чакаше, беше добре познат на Грей. Монк Кокалис седеше с крака върху масата, по анцуг и с бейзболна шапка. Кимна към стройната асистентка. — Особено като се има предвид компанията.
Асистентката свенливо сведе глава и на устните й заигра лека усмивка.
Монк ги беше изпреварил. Естествено, централата на Сигма се намираше съвсем наблизо, от другата страна на Националната алея. Кат бе настояла съпругът й също да дойде. Грей подозираше, че това е свързано повече с желанието й да разкара Монк от главата си, отколкото да му предложи помощ в разследването.
Всички се настаниха на масата. Единствено Хейсман остана да стои прав, с ръце зад гърба.
— Може би вече ще ми кажете защо бяхме извикани в този късен час.
Грей отвори жълтата папка, която носеше, извади писмото на френски и го плъзна по масата към Шарин. Преди тя да успее да го докосне, Хейсман се пресегна и го взе с една ръка, докато с другата си слагаше очилата.
— Какво е това? — попита той и закима, докато преглеждаше страниците. Явно не знаеше френски, но се опули, когато разпозна подписа в края. — Бенджамин Франклин? — Погледна Грей. — Това прилича на неговия подпис.
— Да, това вече е проверено и писмото е преведено…
— Но това е ксерокопие — прекъсна го Хейсман. — Къде е оригиналът?
— Това няма значение.
— За мен има! — възрази кураторът. — Прочел съм всичко написано от Франклин. Но никога не съм виждал подобно нещо. Дори само тези рисунки… — Остави един лист на масата и заби пръст в една от скиците.
На нея имаше орел с разперени криле, сграбчил маслинена клонка в единия си крак и сноп стрели в другия. Явно авторът още бе работил върху проекта. Тук-там около изображението имаше надраскани нечетливи бележки.
— Прилича на ранен вариант на Държавния печат на Съединените щати. Но писмото е с дата хиляда седемстотин седемдесет и осма, години преди появата на тази чернова в официалните документи през осемдесет и втора. Със сигурност става дума за някакъв фалшификат.
— Не е фалшификат — каза Грей.
— Може ли? — Шарин внимателно взе страниците. — Казахте, че писмото е преведено, но все пак бих искала да проверя точността на превода.
— Ще ви бъда признателен — отвърна Грей. Хейсман закрачи покрай масата.
— Предполагам, че съдържанието на писмото е причина за тази късна среща. Можете ли да ми обясните защо нещо отпреди два века не може да почака до сутринта?
Сейчан заговори за първи път, откакто бяха дошли. Гласът й бе тих, но студен и заплашителен.
— Защото за осигуряването на тези страници беше пролята кръв.