Преди Били да успее да проумее какво става, нещо го удари отстрани. Не беше стрела или копие обаче, а ръка. Той падна и се претърколи. От удара светът някак рязко се върна на фокус.
Ушите му се изпълниха с писъци. Цвилеха коне. Сред факлите танцуваха сенки, десетки мъже се бяха вкопчили в битка. Във въздуха пееха стрели, а дивашки викове им пригласяха.
Индианско нападение.
Били се помъчи да стане, но французинът го беше притиснал здраво.
— Не мърдай, момче! — изсъска Фортескю.
Французинът го пусна и скочи, защото някакъв полугол дивак с боядисано в червено лице се хвърли към тях с вдигната томахавка. Фортескю можеше да се отбранява с едно-единствено оръжие, колкото и жалко да бе то — бастуна си.
Но докато се завърташе да посрещне нападателя, покритата с резба дъбова пръчка се отдели при дръжката, отлетя настрани и вместо нея лъсна скрита сабя. Празната кания улучи дивака в челото и спря атаката му. Фортескю се възползва от момента, хвърли се напред и го прободе в гърдите.
Дивакът изкрещя и падна, а французинът издърпа оръжието си и викна:
— При мен, момче!
Били се подчини. Това бе единственото, което позволяваше умът му. Нямаше време да мисли. Помъчи се да се изправи, но някой го сграбчи за ръката. Окървавеният дивак се мъчеше да го задържи. Били се дръпна рязко.
Индианецът падна. На ръкава на Били, където се бе вкопчила ръката му, остана размазан отпечатък. И не беше кръв.
Беше боя!
Били впери поглед в умиращия дивак. Ръката, която го бе държала, беше бяла като лилия, част от боята бе останала по линиите на дланта.
Нечия силна ръка го хвана и го дръпна. Фортескю.
— Те… те не са индианци — изхлипа Били. Не разбираше какво става.
— Зная — изсумтя Фортескю. В гласа му се долавяше страх.
Хаосът около тях продължаваше да бушува. Последните две факли угаснаха. Отвсякъде се чуваха писъци, молитви и молби за милост.
Фортескю помъкна Били в гората. Спряха до един оседлан кон, вързан малко встрани от лагера. Животното ровеше с крак и пръхтеше, уплашено от виковете и миризмата на кръв.
— Яхвай го и ме изчакай — каза французинът.
Докато Били стъпваше в стремето, Фортескю изчезна в мрака.
Били се намести на седлото и потупа с ръка потната шия на животното. То като че ли се успокои, но сърцето на самия Били продължаваше да бие бясно в гърлото му, кръвта бучеше в ушите му. Искаше му се да ги запуши, да не чува ужасните писъци, но вместо това се ослушваше нащрек и се оглеждаше и за най-малкия знак за приближаващи диваци.
„Не, не диваци“ — поправи се той.
Зад него изпука съчка и Били се обърна стреснато. По сакото и проблясъка на сабята позна, че е французинът. За миг му се прииска да скочи от коня и да се притисне в него, да го накара да намери някакъв смисъл в цялото това кръвопролитие и измама.
Фортескю куцаше — от крака му, малко над коляното, стърчеше пречупена стрела. Стигна до Били и му тикна в ръцете двете теменни кости на огромния череп и влажната бизонска кожа.
— Увий ги хубаво и тръгвай.
„Но защо? И къде?“
Нямаше време за въпроси и отговори. Били уви двата обковани със злато костени подноса в кожата и Фортескю ги натисна в скута му и повтори:
— Тръгвай!
Били се поколеба.
— Ами вие?
Фортескю постави ръка на коляното му, сякаш беше усетил ужаса му и се опитваше да го окуражи. Гласът му бе твърд.
— Аз ще остана тук. Тръгвай, момче! Занеси тези неща на новия губернатор на Вирджиния Томас Джеферсън. На всяка цена.
Първа част
Нахълтване
1.
Наши дни 18 май, 13:32
Скалистите планини, Юта
Изглеждаше като входа към Ада. Стояха на ръба на дълбока, тънеща в сенки бездна. Трябваха им осем часа да се изкатерят от мъничкото градче Рузвелт до това затънтено място високо в Скалистите планини.
— Сигурен ли си, че е тук? — попита Трент Уайлдър.
Чарли Рийд извади телефона си, направи справка с джипиеса и погледна индианската карта, нарисувана върху еленова кожа и съхранявана в прозрачен найлонов плик с цип.
— Мисля, че да. Според картата на дъното на тази клисура трябва да има поток. Входът на пещерата би трябвало да е там, където потокът завива на север.