— Всичко е наред, татко. Хайде да влезем вътре.
Старецът се отпусна и леко се олюля на изкуствения си крак.
— Искам бира.
— Разбира се. Ела да влезем.
Грей го поведе към задния вход. Майка му изостана с кръстосани на гърдите ръце. Сейчан стоеше неуверено на няколко крачки настрани. Чувстваше се неудобно.
Майката на Грей я погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не можах да го спра. — Явно изпитваше нужда да обясни. — Събуди се много развълнуван. Мислеше си, че е в Тексас и закъснява за работа. После дойде тук. Помислих, че ще си отреже ръката.
Сейчан направи крачка към нея, но нямаше думи да я успокои. Майката на Грей сякаш усети това, прокара пръсти през косата си, пое дълбоко дъх и се поизправи. Сейчан много пъти бе виждала Грей да прави същото и едва сега си даде сметка от кого е наследил жилавостта си.
— Трябва да помогна на Грей да го сложи в леглото. — Тя тръгна към къщата, като мина достатъчно близо до Сейчан, за да се пресегне и да стисне ръката й. — Благодаря, че дойде. Грей винаги прекалява с работата, когато е сам. Хубаво е, че си тук.
Майка му продължи към вратата, а Сейчан остана на двора. Потърка ръката си на мястото, където я бе стиснала възрастната жена. Почувства необяснимо стягане в гърдите. Дори този малък знак на приемане, на семейна близост я изнервяше.
Хариет спря на прага и се обърна към нея.
— Няма ли да влезеш?
Сейчан отстъпи назад и посочи към улицата.
— Ще чакам на верандата.
— Сигурна съм, че няма да се забави. — С тъжна извинителна усмивка Хариет влезе и затвори вратата.
Сейчан остана за момент неподвижна, после се върна при гаража. Трябваше да върши нещо, за да се успокои. Изключи осветлението, спусна вратата и тръгна към предната част на къщата. Качи се на верандата и се отпусна на пейката, осветена от лампата във всекидневната. Чувстваше се като оголена на ярката светлина, но наоколо нямаше никого. Улицата си оставаше тъмна и пуста, но в същото време така примамлива. За момент й се прииска да избяга. Улиците бяха единственият й истински дом.
Светлините в къщата започнаха да угасват една по една. Сейчан чуваше приглушени гласове — бавен семеен разговор. Зачака, уловена в капан между пустотата на улицата и топлината на дома.
Накрая угасна и последната лампа и дворът потъна в сенки. Чу стъпки и вратата до нея се отвори. Грей излезе и въздъхна дълбоко.
— Как си? — тихо попита тя.
Той сви рамене. Какво можеше да каже? Отиде до нея.
— Ще остана за половин-един час. Да съм сигурен, че всичко ще се успокои. Мога да ти извикам такси.
— За къде? — попита тя подигравателно. Беше си чист черен хумор.
Грей седна и се облегна назад. Дълго мълча, преди да заговори отново.
— Наричат го синдром на залеза. — Или просто изпускаше парата, или се опитваше да намери смисъла, да даде название на болката си. — При някои болни от алцхаймер симптомите на деменция се влошават вечер. Не е ясно защо. Някои казват, че е заради хормоналните промени, които настъпват в края на деня. Според други това е освобождаване от натрупания през деня стрес и стимулацията на сетивата.
— Колко често се случва?
— Вече е редовно. По три-четири пъти месечно. Но през остатъка от нощта би трябвало да е добре. Подобни изблици го изтощават. Ще спи дълбоко. А когато слънцето изгрее, се чувства много по-добре.
— Всеки път ли идваш?
Отново последва онова свиване на рамене.
— Винаги когато мога.
Умълчаха се. Грей се беше загледал някъде в далечината, може би в бъдещето. Сейчан подозираше, че мисли колко ли дълго ще може да издържи така.
Реши, че едно разсейване няма да му се отрази зле, и насочи въпроса към другия им проблем.
— Някакви вести от партньора ти?
Грей поклати глава. Гласът му стана по-уверен, когато отново се почувства на твърда земя.
— Не се е обаждал. Архивистите сигурно ще търсят до сутринта. Но мисля, че се досещам защо писмото на Франклин до френския учен излиза на бял свят насред цялата дейност на Гилдията напоследък.
Сейчан наостри уши. Беше й струвало много и едва не се издаде, за да се сдобие с копие на писмото.
— Според онова, което ми каза, писмото на Франклин се е появило преди три дни — каза той.