Фицдуейн разпери ръце. Лицето му изрази съгласие поне с част от казаното, но и леко нетърпение от това, че на въпроса му, зададен два пъти, още не е отговорено.
— Добре — рече Уорнър. — На въпроса — искаш да знаеш какво правим и как работим. Ето как: оглавяваме една група за разузнаване и анализ, базиран върху огромна мрежа от контакти. Много хора мислят, че структурата ни е като на ЦРУ или на Държавния департамент. Тези структури може и да са закостенели и задръстени от политиканство, обаче отделните индивиди в тях не са загубили желанието да правят онова, което трябва. Имаме връзки чак в Афганистан, но също така и съвсем наблизо — в дъното на коридора например. Събираме отделните късчета информация, обработваме я и анализираме полученото. След което правим доклад и го представяме на подходящи хора. Понякога дава резултат, в повечето случаи обаче отива в архива. Не е лесно…
— И в същото време ковете закони? — удиви се Фицдуейн.
— Разбира се — отвърна Уорнър. — Все пак работим в Конгреса, а на него точно това му е работата. Ала в процеса на създаването на законите промъкваме и наш план. Ако можем да измислим някаква програма за намаляване вълната от тероризъм, правим го. Имаме някои успехи. В повечето случаи работата е много, а резултатите — малко. Основоположниците не са и мислили да правят това място ефективно. Разбирам ги, но днешните заплахи ги е нямало по него време. Дори не са ги предвидили.
— Значи огромна работа и скромни резултати — забеляза Фицдуейн предпазливо. — Много неприятно.
— Е, Хюго — въздъхна Уорнър, — започваш да схващаш същината на въпроса. Има и такива ситуации, че просто не можем да стоим със скръстени ръце като добри граждани. Понякога заплахата е толкова ужасна, а реакцията толкова незначителна, че сами трябва да предприемем нещо.
— И как става това?
— Обръщаме се към подходящи хора и им светваме лампичката — отвърна веднага Уорнър. — Не че ги наемаме, по-точно е да се каже, че ги убеждаваме — той отправи втренчен поглед към Фицдуейн. — Както сега например имаме подобна ситуация в Мексико.
— Не — каза Фицдуейн твърдо. — И тъй като това е град на политиката, това „не“ не означава, че съм готов да преговарям — той се усмихна. — Казвам го, за да сме наясно по този въпрос.
— Мисля, че може да си промениш решението — бодро възрази Уорнър, — след като чуеш цялата история. За Мексико ти вече си въвлечен от обстоятелствата, така да се каже.
Фицдуейн погледна безизразно Уорнър, после решително поклати глава. Изпитваше дълбоко уважение към докладите на Комисията за борба с тероризма и с нетърпение бе чакал да се запознае с хората, които ги правеха, но всичко спираше дотук.
Не виждаше нито една причина да се захваща с Мексико, освен да иде до Акапулко и да поработи здравата върху тена си. Идеята не беше лоша, като се има предвид какво е времето в Ирландия. Даже и змиите бяха избягали, защото им беше писнало от непрестанните дъждове.
— Не — повтори убедено той.
Уорнър отново се усмихна.
— Забрави да сложиш едно „твърдо“ отпред — каза той и в същото време от колана му отново се разнесоха чуруликащи звуци.
Той се обади по мобифона, послуша малко, после затвори и каза:
— Мори е престанал да стои на нокти, а Патрисио току-що е минал през охраната. Време е да те осветлим, Хюго, за една гадна работа на юг от границата. И след това знам, че ще направиш онова, което трябва. Ти може да си ирландец и баба ти да е била испанка, но когато нещата опрат до работа, си истински американец.
— Давай, давай, набутай ме в игрите си — уморено подметна Фицдуейн.
Любопитството му обаче бе възбудено — за рода Фицдуейн можеше да се каже всичко, но не и че са равнодушни. В течение на толкова векове това любопитство бе усмъртило не един член на фамилията.
Колкото и да го славословеха този Конгрес, Фарнсуърт Билдинг си беше едно най-обикновено практично съоръжение. Вътре, след като човек прекосеше фоайетата след входа, нямаше нищо друго, освен етаж след етаж широки и дълги коридори с наблъскани по тях офисни отделения, водещи към кабинетите на отделните конгресмени.