Всичко това изигра решаваща роля за сърдечното и топло посрещане на Уаками-сан и хората му. Уаками, който говореше слабо английски, беше станал доста добър в държането на речи за взаимна дружба, произнасяни на японски. И докато Ендо ги превеждаше на неуверен английски, политиците стояха пред него със замъглен поглед и се усмихваха. Правенето на снимки на такива срещи бе желателно, дори се насърчаваше. Попълването на списъка за убийства, придружен с цветен снимков материал, никога не бе ставало толкова лесно.
Въоръжен с един брой от „Световен алманах на американските политици“, купен от книжарницата „Сидни Крамерс“, и с един брой на „Телефонен указател на Камарата на представителите на Съединените щати“, даден му от член на един щаб, надяващ се да премине на по-добре платена работа, като лобира за Япония, Уаками накара Ендо да му уреди среща с Лий Кокрейн в неговия офис.
Кокрейн-сан можеше и да ръководи антитероризма с минимален брой хора, но също така трябваше да обръща внимание на политиката като началник-щаб на своя конгресмен. Той обезателно щеше да се види с Уаками и хората му или поне щеше да уреди да бъдат приети от някой недорасъл да пие законно студент.
Тъй или иначе, най-важното нещо беше, че Уаками вече имаше достъп до офисите на комисията. Ако някой от охраната на входа звъннеше горе да ги попита — нещо, което най-вероятно нямаше да направи — щеше да се увери, че всичко е наред.
Той и хората му щяха да чакат в приемната на подкомисията, докато се появи обектът. Щеше да отлага срещата под предлог, че чакат още един член на групата, който кой знае защо закъснява. С малко късмет даже можеше да им поднесат и чай. Не се притесняваше, че по-късно някой ще го разпознае.
Всички членове на „Групата за приятелство между Осака Индъстриз и Съединените щати“ нарочно се бяха подстригали еднакво, носеха едни и същи костюми и очила с рогови рамки. За американците щяха да изглеждат като три грахови зърна, изпаднали от шушулката, побираща 120-те милиона население.
По мнението на Уаками всичко това показваше как Съединените щати гледат на тероризма. Реши, че ще влязат през главния вход. Оттам минаваха повече хора и охраната щеше да бъде по-заета. Оттук дойде и решението му как да извърши самото убийство. В инструкциите беше подчертано, че те трябва да се уверят, че е мъртъв. Защото умиращият човек също може да говори.
За да минат през металотърсача и скенера, убийството трябваше да бъде извършено без никакви огнестрелни или хладни оръжия. Но въпреки това смъртта трябваше да настъпи внезапно и сигурно.
Имаше само един начин и Уаками го знаеше.
Най-накрая той посвети мислите си и на това, как членовете щяха да се измъкнат. „Измъкнат“, разбира се, бе относително казано.
Течният експлозив бе вмъкнат в ампули инсулин с двойни стени.
Охраната на входа бе забелязала двете кутийки и спринцовката на скенера през стената на куфарчето и в гласовете им се промъкна съчувствена нотка.
На етикетите и на двете кутийки пишеше с дебели черни букви „Инсулин“, а под тях бе и името на доктора, предписал лекарството, както и името на аптеката. В такова обкръжение спринцовката не се нуждаеше от обяснение.
Ако трябваше да се проверят ампулите, това нямаше да промени нищо, освен ако не се отвореше запечатаната двойна стена. В средата, имаше истински инсулин, а при някои случаи това бе много полезна отрова. Ако на здрав човек се бие голяма доза, изходът ще е летален, а след това инсулинът се открива много трудно. Когато е в стресова ситуация, а неизбежната смърт попада именно в тази категория, организмът разпределя инсулина в кръвоносната система по естествен начин.
Външното пространство бе напълнено с експлозив, равен на мощта на ръчна граната. Оръжието на убийството мина като удължение към спусъка на фотоапарата. Нормалното удължение всъщност представляваше жило с външна гъвкава броня, в чиято сърцевина се вие тънка жичка. Натискаш от едната страна, от другата излиза крайчето на жичката и натиска спусъка на фотоапарата. В този случай двата края бяха просто декорация. И вътре вместо жило имаше остра като бръснач, назъбена стоманена жица.
Останалите оръжия бяха така наречените „ками“ — супертънки като игла остриета с дръжка, подобна на буквата „Т“, които се стискаха в юмрука с щръкнало между пръстите острие и така се нанасяше удар. Бяха вградени в куфарчетата така, че да приличат на част от външната метална рамка. Остриетата бяха много здрави и при мушкане можеха да пробият дори и бронежилетка.