Докато влизаше в офиса, Фицдуейн улови за миг погледа на Мори. Служителят се усмихваше леко и топло, като че ли беше съвсем естествено да поздравява хората, полускрит зад завеса.
— Хюго, много ми е приятно — каза Кокрейн.
За разлика от Уорнър и останалите от персонала, стегнатият по военному началник-щаб бе официално облечен — ризата му бе снежнобяла, а връзката намекваше за армейска принадлежност. Стилът му бе като на военен, облечен в цивилни дрехи, но очите му като че принадлежаха на друг човек. Погледът му бе предпазлив, интелигентен, като на мъж, преживял много разочарования, но все още вярващ. Фицдуейн се ядоса леко на себе си, задето се остави да бъде изненадан. Бе очаквал външно лустро и демонстративна компетентност, обаче срещу него стоеше сложен човек, изпълнен с вътрешен живот.
Фицдуейн беше чел докладите на Комисията за борба с тероризма. Хората, които ги пишеха, разбираха как се работи в техния специален свят. А Мори, от това, което бе чувал и чел за него, никога не би работил с глупак. Фицдуейн се усмихна вътрешно.
Мори продължаваше да стои зад завесата и да мълчи. Ситуацията би била доста странна, но офисът на началник-щаба бе относително малък. Мори не надничаше някъде отдалеч, а беше само на метър-два, сякаш се надяваше да остане невидим, стоейки, без да помръдне. Имаше място колкото за едно бюро и два сбутани един в друг кожени дивана с малка масичка пред тях.
Това бе функционално място за срещи и делови разговори — не бе направено да произвежда впечатление. Единственото изключение представляваше малка поставка с няколко медала и снимка с двама мъже във военни униформи.
Виетнам. Фицдуейн огледа спомените със смесени чувства. Беше млад тогава и в известен смисъл това бяха хубави времена. Но твърде много приятели бяха останали там.
Кокрейн улови погледа му.
— Медалите не са мои — каза той. — Принадлежат на човека, който ме вдъхнови да направя всичко това. Вдовицата му ми ги даде.
— Сигурен съм, че имаш и твои, Лий — отвърна Фицдуейн.
Кокрейн кимна някак сковано.
— Военните тогава ги раздаваха по два за лев, не ги броя. Важното е за какво се бориш и как го правиш. Аз просто успях да се върна.
А доста не успяха, помисли си Фицдуейн.
Застанал отстрани до него, на Уорнър изведнъж му се стори, че присъства на среща между двама средновековни рицари.
Всяка фибра от телата им ги издаваше, че са бойци. И двамата ценяха това у другия, но все пак между тях като че ли имаше някакво неизречено съперничество. И като помисли още малко, Уорнър реши, че съперничеството вероятно се излъчва от Лий. Хюго Фицдуейн вече бе правил неща, които на Лий само му се искаше да прави. Разбира се, Лий бе отслужил своето, но това е било преди много години. Хюго също е бил във Виетнам, ала е имал два тежки сблъсъка с тероризма, единия от тях едва преди година.
Лий, чиновникът, се бе озовал лице в лице с човека на действието. Началникът на щаба беше съперник от главата до петите. Сигурно не му е лесно. Че и по-лошо — трябваше да се държи прилично.
Той искаше да получи помощта на ирландеца, а полковник Хюго Фицдуейн никак не приличаше на човек, който можеше да бъде воден за носа. На Уорнър изведнъж му стана весело — шоуто май щеше да бъде доста забавно.
Разбира се, това, което двама благородни рицари като Кокрейн и Фицдуейн правеха в Конгреса, бе съвсем друг въпрос. В него за благородство нямаше място. Тук се правеше политика и това беше студен, базиран на реалността свят.
— Лий? — Таня, една от администраторките на пълно работно време, надникна в стаята. — Преди още да сте седнали… Вън има някаква японска делегация, а Патрисио току-що пристигна.
Кокрейн махна към Фицдуейн.
— Сядай, Хюго, връщам се веднага. Дан ще те представи на приятеля ни от Мексико, а аз ще отида да разменя някоя и друга любезност с приятелите ни от Япония. Предполагам, че минават само от учтивост — той се обърна към Таня: — Покани Патрисио тук. Аз ще се видя с японците в кабинета на конгресмена. Поднесе ли им чай?
Таня кимна, а Кокрейн се усмихна. Знаеше си тя урока.
— Е, хайде тогава.
Администраторката се отдръпна от вратата, Лий тръгна към нея и се спря отвътре, за да поздрави Патрисио, преди да излезе. Винаги идваха много хора, но времето не стигаше, да не говорим за пространство. Опитваш се да подредиш тези елементи по най-добър начин, все едно си играеш с куба на Рубик.