Терористът се изпъна рязко, по тялото му мина спазъм и устата му зейна, сякаш за да извика, но върхът на острието вече бе пронизал мозъка му. Свлече се на пода като марионетка, чиито конци внезапно са се скъсали.
Фицдуейн светкавично огледа офиса на Кокрейн.
Терористът, когото бе преметнал през рамо вътре, бе паднал върху ръба на обърнатата маса. Ударът бе изкарал въздуха от гърдите му и докато лежеше зашеметен, Кокрейн си бе свалил колана, бързо бе направил примка и му я бе нахлузил на шията.
Терористът риташе отчаяно и здравата му ръка се мъчеше да разхлаби неумолимо затягащата се примка.
Уорнър се опитваше да задържи ритащите във всички посоки крака. Терористът се виеше и гърчеше с неподозирана сила, подхранвана от отчаянието. Кокрейн изведнъж дръпна примката встрани с цялата си ярост.
Фицдуейн чу пукота от счупените вратни прешлени.
Кокрейн, с изкривена на една страна връзка, с разрошена коса, вдигна поглед към Фицдуейн.
— Добре ли си, Хюго? Провери навън, може да има и други.
Това бе възможност, която Фицдуейн вече бе обмислил. Реакцията му на непосредствената заплаха бе най-обикновен инстинкт за самосъхранение. Сега вече той се отдели предпазливо от рамката на вратата.
Всеки миг тук щяха да долетят полицаи с треперещи върху спусъците пръсти и тази мисъл съвсем не беше от най-приятните. Освен това можеше да има още терористи. В чакалнята наистина бяха седнали само двама, но това не означаваше, че наоколо не се навъртат и други.
Пространството бе толкова ограничено, че късият му път от вратата на Кокрейн минаваше през коридор от шкафове за досиета. Само след два метра пространството отново се разширяваше, но в този коридор Фицдуейн се чувстваше в относителна безопасност и никак не му се искаше да го напуска.
Ала някои неща просто трябваше да се направят. Той трябваше да изостави укритието от метални чекмеджета и вратички и да се моли зад ъгъла да не го чака някой, който съвсем не му мисли доброто. Обезглавяването на Патрисио Никанор се бе запечатало в паметта му, а и да не беше, трябваше само да се извърне назад и да си го припомни.
Той тръгна. Откъм външния офис вляво долитаха пронизителни писъци и викове, но приемната бе необичайно тиха. Той се опита да си спомни кое къде беше. Когато влизаше на идване, забеляза, че от двете страни имаше бюра и зад тях седяха администраторки. Едната бе Таня, имената на останалите не ги знаеше. Бе видял дребна брюнетка малко под тридесет години. Май имаше и още някакво момче, наведено над бюрото си, но всичко, което бе видял, бе бялата му риза и гъстата му коса. Толкова гъста коса можеше да има само млад човек. Студент.
Дочу зад гърба си някакъв шум и се извъртя като ужилен, стиснал подаващото се между пръстите му острие на камата.
Отзад бе застанал Мори. Фицдуейн изобщо бе забравил за него. Хрумна му неособено ласкавата мисъл, че не би било зле Мори да се беше намесил малко по-раничко. Но после си даде сметка, че той просто не е имал нито време, нито възможност да го направи. Само няколко секунди бяха минали, а водачът на терористите бе отстранен вече от акцията от просналите се отгоре му Кокрейн и Уорнър. Затова е стоял мирно и се включва в подходящия момент. Разбира се, размишляваше Фицдуейн, Мори бе антипод на човек на действието по външен вид, но всъщност в живота си бе видял повече битки от доста хора. Разбираше от такива неща, а самата мисъл за това бе успокояваща.
Мори вдигна пръст към устните си, посочи надясно, а след това към себе си. После — наляво, с изписан на лицето безмълвен въпрос.
Фицдуейн бе проявил непростима небрежност — Конгресът не бе в сесия. Напълно забрави за празния офис на конгресмена. А най-вероятно той съвсем не беше празен… Ако бе поел вляво, каквото бе намерението му, щеше да обърне гръб на офиса. Почти усети как острата кама се забива между бъбреците му.
И двамата тъкмо щяха да тръгнат, когато за миг замръзнаха, видели лъкатушещата иззад последния шкаф вадичка кръв.
Вътрешностите на Фицдуейн се преобърнаха. Той отново впери очи в Мори, вдигна три пръста и един след друг започна да ги свива. „Три, две, едно, марш!“, преброиха устните им безмълвно, двамата изхвръкнаха от прикритието на шкафовете и единият се хвърли вляво, а другият вдясно в приемната.
Таня лежеше просната на земята, с ръце върху лицето, сякаш опитваща да се предпази от нападател. Горната част на роклята й бе подгизнала от кръв, а платът бе накъсан и раздърпан, сякаш е била удряна.