По бронята отпред издрънча откос, свещеникът сниши глава, вдигна леко греблото и даде газ назад. Успокояваше се, че двигателят е в пълна безопасност зад масивното гребло, но това му напомняше, че той седи най-отгоре, изложен на противниковия огън.
Небето бе нарязано от зелените пунктири на трасетата, от мощните проблясъци на стрелящите хеликоптери и експлодиращи ракети. Накъдето и да погледнеше през очилата си за нощно виждане, забелязваше цели и насочените в тях лазерни лъчи, последвани от кратък откос. Целите се елиминираха методично и целенасочено една след друга.
Дойде му наум, че с този огън му създават работа и че се налага да се върне към пасторските си задължения. Но за да се погрижи за ранените, трябваше да предаде работата на някой друг, обаче да намери този някой, не бе никак малък проблем. Освен това много добре си даваше сметка, че колкото и утешителни да са думите на свещеника за един ранен войник, получаването на подкрепления и евакуирането бяха далеч по-желани и очаквани.
Пистата вече бе почти почистена и доколкото можеше да види, сапьорите също бяха прочистили мините. Той даде газ и подкара към купчина пълни с бетон двесталитрови варели. Въздухът бе наситен с миризма на нафта. Някой изтича към него и извика, сочейки към варелите. Ревът от двигателя му пречеше да чуе думите му, но явно искаше да му обясни, че онези варели там трябва да се махнат.
Свещеникът даде знак, че разбира, усмихна се и продължи.
— Минииии! — крещеше сапьорът след него. — Мини! Още не сме прочистили натам! Спри бе, тъпанар такъв!
Свещеникът прекоси пистата и намали, като се приближи към варелите. Спусна греблото и даде газ. Изведнъж усети чудовищен удар откъм дясната си страна, който го изхвърли във въздуха и го метна в средата на пистата. Свещеникът се тръшна на земята и разтърсвайки глава да се съвземе от шока, усети на гърба си нещо тежко.
Заизвива се панически, тежестта на гърба му се размърда, а малко след това изчезна. Той се изтърколи встрани. Само на метър от него се надигаше десантчик, прекарал странно ръце през ремъците. Висеше на мишниците си, сякаш не бе успял да си сложи парашута както трябва. Като че ли бе падал, увиснал на ръце на въжетата.
Десантчикът, полковник Дейв Палмър, протегна ръка:
— Съжалявам, тръгнах малко набързичко.
— Исусе Христе, Дейв! Това нещо не трябва ли да е на гърба ти?
Останал без водач, булдозерът продължи да ръмжи напред, бутайки търкалящите се пред него варели.
— Булдозерът ми! — сепна се свещеникът.
Блесна ярък пламък, когато противотанковата мина избухна, и машината подскочи във въздуха, увисна за миг и експлодира. Още една мина избухна и след това всички загърмяха една през друга.
Взривът изчисти останалата част от пистата.
— Интересен начин за прочистване — забеляза Палмър.
— Бог помогна — отвърна замаяно свещеникът.
Танковете на Каранза влязоха в обсега на действие на Втора бригада и се пръснаха вдясно още щом ги посрещна преградният огън от ПТУРС, ракети „Хелфайър“, АШ 4 и „Шеридан“.
Количеството стоварващ се върху тях метал бе впечатляващо, а точността — изумителна. Навсякъде около Каранза избухваха танкове, от тях изскачаха пламтящи фигури и командите му замираха.
За двадесет секунди Каранза изгуби две трети от силите си и отчаяно се мъчеше да избяга от изпречилата се пред него огнена стена. Опита се да осмисли това, което виждаше. Знаеше, че десантчиците са лековъоръжени войскови части. А тази огнева мощ откъде попадна?
Зад него експлодираха още шест танка. Някъде в далечината Каранза успя да зърне за миг силуета на един „Шеридан“. Бяха му казвали, че този американски танк е от алуминий и вече е свален от въоръжение. Нямаше представа, че това бе лека и бърза машина с най-голямото оръдие сред танковете, като при това бе осъвременена с далечен обсег, на прицел и прибори за нощно виждане. Единствената му мисъл сега бе как да се измъкне. Нямаше представа накъде върви и какво ще направи по-нататък, просто искаше да се махне оттук.
Около танка му се пръскаха снаряди и пред перископа му просъска нажежен до червено шрапнел. Каранза се натърти и поожули от подмятането в металната кутия. От главата му течеше кръв. Около него мерачът и пълначът се бяха отказали да зареждат оръдието и да стрелят. Лицата им бяха посивели от страх и от влудяващата мисъл, че ей сега ще загинат. Водачът извиваше машината наляво и надясно, надявайки се отчаяно, че така по-трудно ще го улучат. От това люлеене и от убийствения страх на Каранза му прилоша.