Танкът се вряза право в отбранителния периметър и след това — в минното поле зад него. Мините бяха разположени съгласно съветската военна доктрина — огромен пояс, широк триста метра. Първите две мини бяха сложени небрежно и не избухнаха. Танкът на Каранза се натъкна на трета след тридесет и два метра. Силата на взрива бе такава, че подметна целия танк във въздуха. В същия миг той бе ударен от една ракета „Хелфайър“ и от 152-милиметров снаряд от „Шеридан“. Невероятно мощната експлозия взриви всички мини в радиус от двеста метра и ясно се видя от командния център в самолета на височина шест хиляди метра.
Каранза и целият му екипаж буквално се изпариха.
Фицдуейн изстреля кратък откос в тялото на един от терористите и заби цевта в лицето на втория. Терористът се свлече и Хюго мушна тежкия си нож в гърлото му, след което го изтри в камуфлажите на мъртвеца. Зареди нов пълнител и провери сумката, боеприпасите намаляваха.
Минаването през хангара се оказа лесна работа, но огромният бункер отдолу, изглежда, се отбраняваше от някаква елитна гвардия. Бяха унищожили шериданите още докато слизаха по рампата и оттогава битката се свеждаше само до откриването на слаби места в огневите точки и бърза, точна стрелба.
— Защо, по дяволите, не си донесох един „Барет“ — ядосваше се Лонсдейл.
Тежката пушка щеше да пробие бронята на огневите им точки. М60 правеше леки вдлъбнатини. Огънят от М16 просто отскачаше от тях. Гранатите М40 бяха свършили. А изстреляха и последната АТ 4.
— Защо, по дяволите, не си останах във Вашингтон! — обади се и Кокрейн.
— Щеше да ни липсваш — промърмори Фицдуейн.
Беше съсредоточил вниманието си в стоманена врата зад една от огневите точки на терористите. Беше само на двадесетина метра, но разстоянието дотам бе енергично прострелвано. Терористите имаха среднотежка картечница и явно не бяха и чували за такова понятие като „дисциплина на стрелбата“. Огънят им бе почти непрекъснат и въздухът бе наситен от миризмата на кордит.
— Дори и да не ни ударят, ще ни издушат — викна Кокрейн. — Тия изобщо не ги е грижа за замърсяването на околната среда.
— Чакай да видиш още колко лайна ще изсипят! — обади се Лонсдейл.
Фицдуейн мълчеше. Ако можеше да се вярва на картата, нарисувана от Реймън, зад онази врата там трябваше да има люк, водещ към метални стълби, слизащи към командния център. Право напред след това бе складът с нервнопаралитичния препарат. А зад тях, в другия край на бункера, бе другият газ. Ако нищо не е било местено, вече бяха успели да обезопасят „Сайклакс Гама 18“. Само единият от компонентите бе безполезен.
Разбира се, на Ошима не й трябва да събира цялото количество заедно. Достатъчно е да закара и бутилка. А според това, което му бяха казали, две бутилки от „Сайклакс Гама 18“, правилно смесени и разпръснати, щяха да бъдат достатъчни за цялата писта, а какво остава за подземния бункер.
— Брок! — подвикна той.
— Йо! — отзова се веднага лейтенантът.
— Трябват две гранати за ей онова място — каза му Фицдуейн. — Накарай някого да провери в стелажите на оня „Шеридан“, дето не избухна.
— Мамка му! Как се сети?… Ония са се измъкнали оттам като катерички.
Две минути по-късно тежестта, завързана за края на едно парашутно въже, тупна до Фицдуейн. Брок се намираше отляво, скрит зад една колона. Повече не можеше да се доближи и да остане жив.
Тежката картечница на терористите, в акомпанимент на трите АК-47, забълва огън още щом видяха въжето, мъчейки се да го скъсат с куршуми. Въздухът се изпълни с писъка на рикошети. От бетонния под се разхвърчаха откъртени камъчета и цимент.
Фицдуейн видя как един куршум закачи въжето. Ако сега дръпнеше по-силно, то сигурно щеше да се скъса. Ако пък дърпаше бавно, съдържанието в торбичката можеше да хвръкне във въздуха. Мисълта какво има в торбичката го накара да вземе бързо решение. Той дръпна силно, въжето се скъса, но след като вече бе придало достатъчен тласък на торбата. Тя се плъзна към него и се удари в крака му.