С нея щяха да дойдат Джин Ендо и още петима. Достатъчно, за да си пробиват път с бой, ако се наложи. Стигат за внасяне на смут, като в същото време са малко, за да бъдат открити и унищожени.
Останалите шестима в командния център вече си свършиха работата. Ако ги бе оставила живи, можеха да се опитат да направят нещо с механизма за смесване на двата газа. Гърлата им бяха прерязани, както си стояха пред мониторите, и сега въздухът бе наситен с миризма на смърт и кръв.
Двете бутилки стърчаха там, свързани с апарата за разпръсване. Към тях бе прикрепен таймер, готов за задействане. Когато атакуващите нахлуеха, целият команден център щеше да се изпълни с нервнопаралитичния газ, който вероятно щеше да се разпространи из целия район, обхващайки и войските отвън.
Но дотогава тя трябваше да бъде далеч оттук. Нямаше никаква причина да чака повече…
Ошима започна да брои наум, подготвяйки се психически за огнения вихър, който щеше да изпрати снаряда към Вашингтон. Представяше си пътя му — излита с невъобразима скорост от цевта, набира височина и навлиза в стратосферата, след което описва грациозна дъга и пада в целта. За колко ли време щеше да я достигне? За няколко минути, не повече.
При приближаването към целта в него щеше да се включи механизъм, работещ на принципа на промяната в налягането, който да активира двете бутилки газ. Те щяха да смесят съдържанието си и тогава щеше да се включи разпръскващият апарат. Небето над столицата на най-могъщата нация в света щеше да се изпълни от огромен облак нервнопаралитичен газ.
Невидим, бавно щеше да се спусне надолу. Щяха да минат часове, преди американците да разберат, че са били обгазени, а тогава вече щеше да е много късно. Навсякъде щяха да започнат да умират хора. По работните места, вкъщи! Сенатори и конгресмени щяха да падат, както държат лъжливите си речи. Лобисти щяха да започнат да бълват кръв, защитавайки каузите си. Полицаи щяха да падат в колите си, както патрулират по улиците. Затворници щяха да повръщат червата си, както са зад решетките.
Облакът щеше да прехвърли Потомак и да стигне до Пентагона, където военните ще започнат да измират, без да могат да отвърнат на удара.
В Арлингтън и Рослин, както и в останалите предградия жителите щяха да пият от замърсената вода и също да се заразят. Ледените кубчета от хладилниците също щяха да убиват. Дори и най-беглата целувка щеше да убива. Самият въздух, самата трева, по която стъпваш, вентилацията в собствения ти автомобил — всичко щеше да сее смърт.
Камерите, скрити из долината със супероръдието, освен образ, предаваха и звук. Ошима искаше да изпита наслада и от последната подробност. Тя чу прозвучалия клаксон и видя как прислугата на оръдието се спуска към укритието.
Супероръдието бе наистина огромно оръжие и загледана в него, Ошима като ли за миг бе омагьосана от потенциалната разрушителна мощ, която то излъчваше. А всеки можеше да си го направи от армиран с микрофибри бетон. Самата мисъл за това я караше да тръпне от възбуда.
Започна обратното броене на испански. Говорителите гърмяха из мигновено опустялата долина.
— … пет, четири, три, две, едно, огън!
Последната дума се превърна в тържествуващ вик, изтръгнал се спонтанно от гърлото й:
— Огън! Огън! Огън!
Чу се очакваният грохот, но гледката, разкрила се пред погледа на Ошима, далеч надхвърли очакванията й.
Цялото супероръдие, дълго 196 метра и 80 сантиметра и тежко 21 хиляди тона, се разпори от край до край, потъвайки в червено-жълтото море на огнената експлозия и превръщайки цялата долина в ад. Такъв взрив Ошима не бе виждала през целия си живот.
Съоръженията в долината бяха издухани, пометени сякаш от изригнал от ада чудовищен дъх. Стъклената наблюдателна стена на бункера, където се бе скрила прислугата на оръдието, хлътна навътре като направена от станиол.
През следващите няколко секунди от скритото в огромния облак прах небе неспирно валяха парчета от най-мощното оръдие в света.
След това се възцари ужасяваща тишина.
— Фицдуейн-сан! — изсъска Ошима с треперещ от омраза глас.