27.
Д-р Джон Джагър слезе от хеликоптера и притискайки шапката си с ръка, пребяга снишен сред облака прах, вдигнат от витлата. Посрещна го нажеженото до бяло слънце на Текуно. Той с облекчение сложи черните си очила.
Пистата Мадоа бе овладяна и се намираше под пълния контрол на 82-ра. Около него парашутистите методично претърсваха всеки сантиметър от базата, а над главите им кръжаха тежковъоръжени хеликоптери. А още по-високо трябваше да се намира и командният център на операцията.
Всичко бе свършило. Всъщност, човек никога не можеше да бъде сигурен.
Охраната бе много строга. Един С 130, подхождащ за кацане, хвърли топлинни ракети около себе си, за да отклони евентуална ракета, изстреляна от някой случайно оцелял негодник. После се спусна като камък към земята в преобръщаща стомаха маневра, позната под името „кацане при бойни условия“. Джагър бе изпитал тази маневра, когато го бяха докарали насам, и тогава изведнъж му бе станало ясно защо десантчиците предпочитаха да скачат.
Докторът намери Фицдуейн близо до някакви развалини, които явно са представлявали нещо като казармена постройка. Трудно би могло да се познае след обработката на десантчиците, но хората бяха разпънали огромен товарен парашут над него, за да има все пак някаква сянка. Проникващата през коприната светлина бе изненадващо успокояваща.
Ирландецът се плацикаше в грамадно дървено корито и съсредоточено си играеше с гуменото пате, потъващо и изскачащо от водата пред него. В едната си ръка държеше бутилка червено вино. Наоколо бяха пръснати насядали по импровизирани столове фигури в камуфлажни униформи.
Джагър позна Лонсдейл и Кокрейн. До тях се бе излегнал някакъв набит лейтенант с ръце, които сякаш можеха да повдигнат планина. Очите му бяха притворени. Малко по-нататък спяха още войници.
— Както ми казаха, това е била ваната на Ошима — каза Фицдуейн. — Кажи-речи, единственото нещо, оцеляло на път за ада и обратно.
Джагър се тръшна с облекчение на нещо, което можеше да мине за походен стол, и с благодарност прие подадената му чаша вино.
— А патето? — попита той.
— Патето принадлежи на сина ми — отвърна Фицдуейн. — Аз му го подарих, но той ми го даде назаем. Нещо като талисман. Да се къпеш без него, е невъзпитано…
Джагър отпи от виното си. Атмосферата наоколо бе приятно отпускаща. Сякаш седяха на верандата вкъщи, след като са си свършили неотложната работа, и сега изпитваха тиха наслада, заслушани в песента на щурците. Само че наоколо нямаше никакви щурци. Въздухът бе изпълнен с гръмогласното хъркане на десантчиците, а тварите, щъкащи наоколо, бяха гущери и скорпиони.
— Значи номерът мина, а? — промърмори той. — Имах кошмари за цялата тази работа, но всичко наистина стана така, както се бяхме надявали. Току-що проверих Дяволската стъпка и не открих ни най-малък признак от нервнопаралитичен газ. Ни най-малък! И оръдието е цъфнало като майска роза, мамка му стара!
Фицдуейн рязко вдигна поглед към него.
— Надявали ли? — ахна той смаяно. — Казвай веднага, че сте били сигурни, или ще накарам лейтенант Брок да те застреля.
— Е, щом поставяш въпроса така, бях сигурен — каза примирено Джагър. — Понякога оплескваме ядрени неща в Ливърмор, но опре ли въпросът до водородни супероръдия, там сме спецове.
— Въпреки това ще го застрелям — обади се сънливо Брок, без да отваря очи. — Не каза, че е бил абсолютно сигурен.
— Ами Ошима? — не му обърна внимание Джагър. — Къде е Ошима?
— Добър въпрос — въздъхна Фицдуейн.
— Е, ако е била в командния бункер, мъртва е — продължи Джагър. — А и вие също, ако бяхте взривили оная врата.
Настъпи тишина. На никого не му се искаше да си припомня колко близо е бил до бавна и разяждаща вътрешностите смърт. След като военновъздушната база Мадоа бе превзета, химиците пробиха сонда до командния бункер и установиха, че целият е пълен със смъртоносни количества „Сайклакс Гама 18“ под налягане. Отварянето на онази врата означаваше обгазяване на целия подземен комплекс, а вероятно и на цялата въздушна база.
Взеха решение бункерът да се запечата, докато химиците не намерят безопасен начин да го обеззаразят. Проблемът не бе толкова лесен за разрешаване. Газът бе силно летлив и лесно възпламеним, но ако в бункера имаше и други взривни материали, комбинираната експлозия можеше да се окаже със сила, близка до тази на голяма бомба. Вярно, бункерът бе на осемнадесет метра под земята, но нямаше гаранция, че отнякъде няма да избие.