Джагър бе сигурен, че проблемът е разрешим, но това означаваше, че някой трябва физически да претърси бункера. Докарани бяха специални костюми и оборудване. Мисълта, че някъде из бившия Съветски съюз имаше заровени 41 хиляди тона химическо оръжие, не му даваше покой. Ето този проблем нямаше да бъде разрешен толкова лесно.
— Не сме сигурни дали е мъртва — каза Фицдуейн. — Ако съдим по модела й на поведение, тя сега се е снишила някъде и чака удобен момент.
— Мислиш, че е напуснала командния център и сега се крие в някоя дупка наоколо? — попита Джагър.
Фицдуейн кимна.
— Значи в някой от близките дни — продължи замислено Джагър, — ако теорията ти е вярна, тя ще изскочи и ще се опита да направи нещо. Но кога и къде? И колко време можем да я чакаме. Обичам си страната, но познавам и недостатъците й. Съединените американски щати си падат по спринта, а не по маратона.
Нетърпението на генерал Майк Ганън прогресивно растеше.
82-ра въздушнопреносима бе създадена с цел да нанася светкавични удари, след което веднага да се изтегля. Овладяването на Дяволската стъпка бе постигнато. Да държи две бригади, след като мисията е успешно изпълнена, според него бе недопустимо разхищение на човешки потенциал. Гореше от нетърпение да се върне в Браг.
— Един шибан терорист държи цяла дивизия — изръмжа той. — Това е смешно. Коя е тая Ошима, бе? Претърсихме всяко скапано ъгълче из Стъпката. Или е мъртва, или отдавна е изчезнала.
— Тя е още тук, генерале — отговори Фицдуейн с абсолютна сигурност.
Ганън ядно го изгледа. Полковниците трябваше да се съгласяват с генералите, обаче тоя проклет ирландец си държеше на своето.
— Съгласен съм с него, сър — обади се Дейв Палмър.
Ганън се намръщи. Фицдуейн бе едно, но Палмър бе негов началник-щаб и определено част от системата. От него се очакваше да викне: „Тъй вярно!“, и да плува по течението.
— Полковник Палмър — изрече той студено, натъртвайки на чина. — Смъртта, а след това възкръсването, изглежда, са ви объркали мозъка. В тази дивизия няма демокрация.
— Тъй вярно, сър — отвърна Палмър.
Съчувстваше на командващия генерал. Ганън наистина се притесняваше за хората си и се бореше докрай за благополучието им. Но по този въпрос бе съгласен с Фицдуейн и очите му го показваха.
Поуспокоен, Ганън погледна към Палмър, после премести поглед и към останалите присъстващи. След малко почука по картата.
— И така… Къде е? — пауза. — И защо не сме я намерили? Какво сме пропуснали?
— Ако е вярна на навика си — отговори Фицдуейн, — трябва да е излязла от командния бункер през някой авариен тунел и сега чака в някоя дупка на осемнадесет метра под земята удобния за ход момент. Аварийният тунел сигурно е бил срутен след нея. Единственият начин да я намерим, е, без да искаме, да се спънем във вентилационния й отвор, но пък и той навярно е маскиран до неузнаваемост.
— Тунели! — процеди Ганън с отвращение. — Ама че начин за водене на война. Виетнам бе пълен с тях и никога не успяхме да измъкнем напълно ония малки лайнарчета отвътре. Но кой би могъл да повярва, че са изкопали стотици километри.
— Добрата новина, генерале — продължи Фицдуейн, — е, че се сдобихме с геоложките проучвания на района и разбрахме, че не можеш да копаеш тунели накъдето ти скимне. Много скали има. Така че, ако Ошима е под земята, шансовете да е някъде към северната страна на бункера са най-големи.
— И къде ще излезе на повърхността? — интересът на генерала видимо нарасна.
— Някъде към северния край на зоната, извън минното поле — отвърна Фицдуейн. — Ще го направи през нощта.
Ганън впери поглед в картата.
— Твърде голям район, за да бъде държан лесно под наблюдение — забеляза той замислено. — Освен това теренът е силно нагънат. Неособено надеждни прикрития, но напълно достатъчни за промъкващ се с пълзене човек… Ала дори и да се промъкне, после какво?
— На не повече от два километра трябва да има скривалище — каза Фицдуейн. — Храна, вода, оръжие и вероятно някакъв транспорт. Нещо лесно за криене, съобразено с терена, който трябва да преодолее. Може би мотоциклет или малко возило с двойно предаване.
— И това скривалище също не можем да го намерим, така ли? — поинтересува се Ганън.
— Не, сър — отвърна Палмър. — Но продължаваме да го търсим.