Ганън потъна в размисъл. Опита се да си представи какво е да лежиш, заровен в земята, докато горе обръщат всяко листо да те търсят. Мръсен въздух, малко или никаква храна, в най-добрия случай застояла вода, постоянен страх от задушаване, тъмнина, насекоми и бог знае какво още. Отвратително съществуване, но някои хора бяха подготвени да го изтърпят. Явно Ошима бе от тях. Можеш да мразиш враговете си и да ги убиваш без никакви угризения, но да ги подценяваш — никога.
— Я ми обяснете как водите наблюдението.
Палмър започна да разяснява принципа на разпределение на наблюдателните постове. Всеки сектор се оглеждаше от два екипа — единия с уреди за нощно виждане, а другия с уловител на термично изображение. В добавка към това бяха монтирани противопехотни радари и химически сензори. Теоретично и змия не би могла да пропълзи, без да бъде засечена, но Ганън знаеше, че абсолютното отцепване на район на практика е невъзможно. Хората се отегчаваха, апаратурата се повреждаше, батериите трябваше да се сменят. Дори и да сложиш войници на всеки два метра, един изкусен майстор би могъл да се промъкне покрай тях.
— Колко време ще чака? — попита Ганън.
— Минимум четиридесет и осем часа — отвърна Фицдуейн. — До месец, ако се наложи. Главният й проблем сигурно ще е водата, но тя е имала много време да се подготви и може да е монтирала цяла цистерна. Но според мен няма да изтрае твърде дълго. Ако ни остави много време да се мотаем наоколо, може да извадим късмет. Освен това химическите сензори ще разполагат с материал. Сигурно си е монтирала филтри от активен въглен долу, но вонята ще става все по-осезаема.
Ганън обиколи картата, вперил поглед в нея. Трудно бе да открие пропуск в работата на хората си, но нещо… му се струваше неточно. Вътре в себе си той призна, макар и неохотно, че Ошима вероятно е още тук и си струва да я измъкнат от бърлогата й.
Но в работата имаше нещо неточно… Той изведнъж се досети.
— Наблюдението ви се базира на допускането, че тя ще излезе извън зоната, нали? — попита той.
Фицдуейн кимна.
— Извън минното поле ли? — продължи с въпросите Ганън.
— Тъй вярно, сър — отговори Палмър.
Ганън сви рамене.
— Може би — каза той. — Но ако аз бях на нейно място, щях да изляза в самото минно поле. Особено пък ако знам как са разположени мините.
— На пръсти около лалетата — промърмори Фицдуейн. — Само че луковичките им имат странната особеност да избухват.
— Друго искам да кажа — продължи Ганън. — Това безупречно наблюдение е прекрасно, ако Текуно запази нормалното си поведение — горещ ден и ясна, студена нощ. Но ако времето се промени? Ако Ошима не е сама?
— Тогава ще я оплескаме, сър — отвърна Палмър.
— Полковник Фицдуейн? — обърна се към ирландеца Ганън.
— Вината за това оплескване ще е наша — отговори той.
— Това „наша“ включва ли и Разузнавателния взвод на лейтенант Брок? — запита го генералът.
— Май да, генерале — кимна Фицдуейн. — Можете да го наречете „мигновена съвместимост“, ако искате.
Ганън се усмихна едва доловимо.
28.
Светкавица проряза небето и полевият радар избухна в дъжд от искри.
— Мамка му! — изруга Брок. — Тоя пък на чия страна е?
Хоризонтът отново припламна и изведнъж светкавиците се замятаха една след друга, последвани от такъв оглушителен тътен, че Фицдуейн неволно го сравни с канонадата на снощната бомбардировка. Чувството бе същото — нечовешки, първобитен страх. Искаше му се да пропълзи някъде и да се скрие, да придърпа одеялото над главата си. Това не бе гръмотевична буря, не бе природно бедствие, а вакханалия от свръхестествени сили. Но той не разполагаше даже и с одеяло. Условията на съществуване в наблюдателния пост бяха спартански.
Пред краката им пробяга скорпион, спря се за миг, като че ли загледан в тях, после се шмугна в една дупка.
— Каза ли ти нещо? — попита Лонсдейл.
— „Следвай ме!“ — отвърна Кокрейн.
Вдясно от тях върху една от щръкналите скали падна гръм. Камъкът се разцепи надве, съпроводено от миризма на озон. Едното огромно парче се заклати и се катурна към щурмовия екип на разузнавачите. Чу се един-единствен вик и след това — тишина. Брок, превит одве, се затича нататък.
Прозвуча поредният тътен и в последвалата пауза Фицдуейн ясно чу някакви гласове. После погледна часовника си — беше 3,23. Нещо се движеше напред и малко вдясно. Намираха се в наблюдателен пост, разположен на лек склон, гледащ към минното поле, и по всичко личеше, че Ошима прави опит за измъкване. За нещастие бе подбрала времето много добре. Въздушните дозори бяха приковани към земята, комуникациите отиваха на кино, а апаратурата за наблюдение и засичане бе ефективно неутрализирана.