— Убеден съм, че си много добра.
— Не и колкото теб — отвърна с усмивка тя. — Ти си оставаш най-добрият. — Замълча за момент, после вдигна глава. — Я ми кажи, нарушавал ли си някога пряка заповед?
— Само веднъж — отвърна без колебание Стоун. — По време на службата ми в армията.
— Доволен ли си, че го направи?
— Да.
— А по време на службата си в „Трите шестици“?
— Никога.
— Доволен ли си от това?
— Не. И страшно много съжалявам.
Чапман свали пистолета и го прибра в кобура.
— Е, време е и аз да направя същото — въздъхна тя.
— Защо? — изненадано я погледна Стоун.
— По много причини, които нямам желание да обсъждам в момента.
— Постъпката ти няма ли да ти донесе неприятности?
— Аз съм жена, която обича да рискува в беда.
— Ще трябва много да си пазиш гърба.
— Върша го, откакто съм в професията.
— Ще те видя ли пак?
— Никой не знае какво му готви бъдещето.
След тези думи Чапман се обърна и тръгна към вратата.
— Грижи се за себе си, Оливър Стоун — обърна се на прага тя. — А, и още нещо… Можеш да прибереш пистолета си, вече няма да ти трябва. Поне не с мен. Но никога не обръщай гръб на Райли Уийвър. Би било огромна грешка. Сбогом.
Миг по-късно Мери Чапман вече я нямаше.
Стоун бавно прибра пистолета си в чекмеджето и го затвори. В момента, в който зърна червената точица, той го беше насочил към коленете на Чапман. Беше доволен, че не се наложи да стреля. Шансът да се избият взаимно беше твърде голям.
Въпреки късния час не се чувстваше уморен. Отдавна беше свикнал да спи малко. Далеч по-малко от преди. Нещо, което идва с възрастта. Изчака известно време, после стана и излезе навън. Разходката му беше дълга. Толкова дълга, че в крайна сметка се озова там, където беше започнало всичко.
Не в Планината на смъртта, където се беше родил Джон Кар.
Очите му бавно обходиха периметъра на парка „Лафайет“. За Оливър Стоун нещата бяха започнали именно тук. По много причини се чувстваше част от това място. Погледна към Белия дом. Вътре спеше президентът. Без съмнение дълбоко и спокойно въпреки неотдавнашния опит за покушение срещу него.
Предприе бавна разходка из алеите, кимайки на хората от охраната, които го познаваха много добре. Дали Алекс Форд някога щеше да се върне между тях, за да продължи вярната си служба за сигурността на държавния глава? Вече би трябвало да се е превърнал в легенда за Сикрет Сървис и в истински герой за президента и цялата страна. Но лично той, Оливър Стоун, предпочиташе просто да е жив и здрав и да си останат приятели.
Мислите му се върнаха към Чапман, която най-вероятно вече пътуваше обратно към острова. Може би някой ден щеше да прекоси океана, за да я види. Може би. Седна на същата пейка, на която беше седяла Мариса Фрийдман във вечерта на бомбената експлозия. Сега тук всичко беше спокойно.
Очите му се спряха на новозасаденото кленово дърво. Изглеждаше така, сякаш винаги е било тук.
Като някои хора.
Като мен.
Оливър Стоун се облегна назад и продължи да се наслаждава на гледката.