Но Стоун не беше тук, за да мисли за тези неща. Беше дошъл да се сбогува с парка „Лафайет“. След два дни заминаваше за едномесечния подготвителен лагер, след което му предстоеше пътуване до Мексико. Вече беше решил да не казва нищо на приятелите си от клуб „Кемъл“. Така беше най-добре, защото, ако споделеше нещо, те щяха да надушат истината, което щеше да има непредвидими последици. Той заслужаваше да бъде пожертван, но не и те.
Напълни дробовете си с въздух и още веднъж се огледа. Усмихна се на дръвчето гинко срещу наскоро посадения клен край статуята на Джаксън. Когато дойде за пръв път тук, беше есен и листата му бяха обагрени в яркожълто. Гинко имаше на много места в града, но в парка „Лафайет“ това беше единственото. Беше чувал, че тези дръвчета живеят по хиляда години, и неволно се запита как ли ще изглежда то след десет века. Дали все още щеше да е тук? Дали щеше да съществува голямата бяла сграда отсреща?
Дали любимият му парк все още щеше да бъде на мястото си?
4
Застана нащрек от боботенето на мощните двигатели, въртящите се светлини и включените сирени. Кортежът на министър-председателя потегли от западния портал на Белия дом към Блеър Хаус. Всъщност резиденцията за гости представляваше три големи къщи, свързани помежду си. Квадратурата й надвишаваше дори тази на Белия дом. Намираше се на запад от парка и гледаше към Пенсилвания Авеню — точно срещу старата офис сграда на държавната администрация, в която се помещаваха канцелариите на част от сътрудниците на президента и вицепрезидента. Стоун беше изненадан от факта, че агентите на Сикрет Сървис не бяха отцепили маршрута на кортежа.
Огледа се за пореден път. Жената на пейката се беше събудила и говореше по мобилния си телефон. Мъжът в костюма продължаваше да се мотае пред паметника на Фон Щойбен, все така с гръб към Стоун. Дебелакът в анцуга наближаваше статуята на Джаксън, а мъжът с вид на бандит дори не беше прекосил и половината от парка, въпреки сравнително скромната му площ. Трябваше отдавна да е стигнал до противоположния му край.
Нещо не беше наред.
Стоун реши да поеме на запад. Отдавна вече не беше протестиращ, но все още възприемаше „Лафайет“ своя територия, която е длъжен да защитава от всякакви заплахи. Дори предстоящото пътуване до Мексико не можеше да промени това. Непосредствена заплаха все още нямаше, но той имаше чувството, че предстои всеки момент.
Огледа мъжа в анцуга, който се приближаваше по диагонал от далечния край на парка. Беше спрял на място и човъркаше нещо по айпода на колана си. Жената на пейката беше приключила разговора и прибираше джиесема си.
Стоун се насочи към статуята на френския генерал Граф Дьо Рошамбо в югозападната част на парка. Пресечката между „Джаксън“ и Пенсилвания Авеню беше затворена от силите на реда, които очакваха появата на министър-председателя — една плътна стена от бронежилетки, от която стърчаха късите дула на картечни пистолети.
Той продължи напред, право срещу бандита. Той сякаш беше нагазил в подвижни пясъци — уж крачеше напред, но всъщност тъпчеше на едно място. Под якето му имаше пистолет. Дори при слабата светлина Стоун видя съвсем ясно характерната издутина. Това е пълна глупост, помисли си той. Никой не идва тук въоръжен, освен ако не е решил да внуши най-лошото на някой от снайперистите по околните покриви. Резултатът от подобно поведение е ясен — след погребението наследниците ти може би ще получат официално извинение от властите, и толкова. Защо този тип рискуваше живота си?
Стоун машинално изчисли траекторията на евентуалния изстрел от страна на бандита по посока на министър-председателя пред входа на Блеър Хаус. Но тя просто не съществуваше. Освен ако оръжието му можеше да стреля под ъгъл, в разрез с всички закони на физиката.
Очите му се изместиха към мъжа в костюма в северозападния край на парка. Той продължаваше да разглежда статуята, което при нормални обстоятелства не би трябвало да му отнеме повече от минута. А и защо се беше появил тук точно сега?
Стоун спря поглед на куфарчето в ръката му. Не беше съвсем близо, но му се стори, че то е достатъчно обемисто, за да побере малка бомба. В същото време разстоянието между него и министър-председателя беше толкова голямо, че всеки опит за атентат беше обречен.