Високият агент на Сикрет Сървис Алекс Форд стоеше вдясно от Анабел със загрижено изражение. Зад тях надничаше Хари Фин.
— Когато чух за експлозията в парка, веднага усетих, че имаш нещо общо — обади се Фин.
Стоун бавно седна в леглото.
— Всъщност какво се случи?
— Още не е ясно — отговори Алекс Форд. — Преди взривяването на бомбата е имало и стрелба.
— Кой още е пострадал? Британският премиер?
— Не. Успял е да влезе в Блеър Хаус преди експлозията.
— Слава богу, че никой не е ранен, защото стрелбата беше доста интензивна.
— Това си е направо чудо.
— Някакви теории? — изгледа го Стоун.
— Още не. Паркът е унищожен почти напълно. Запечатан е отвсякъде.
— Премиерът, нали?
— По предварителни сведения именно той е бил мишената — кимна агентът.
— Опитът е бил несполучлив — добави Рубън. — Стрелбата и експлозията се случват в парка, където той изобщо не е стъпил.
Стоун не сваляше очи от лицето на Алекс.
— Някакви възражения срещу това мнение? — бавно попита той. Всяка изречена дума усилваше болката в главата му. Преди трийсет години със сигурност вече щеше да е забравил контузията.
— Още е рано, както вече ти казах — поклати глава агентът. — Но трябва да призная, че денят на министър-председателя не е бил от най-добрите.
— Какво имаш предвид?
— Изкълчил си е глезена. Едва е ходел.
— Информацията ти е от първа ръка, така ли?
— Спънал се е на някакво вътрешно стълбище в Белия дом, непосредствено преди официалната вечеря. За късмет не се е стигнало до конфузно положение, защото телевизионните камери не са били допуснати в тази част на сградата.
— А ти какво си търсил снощи в парка? — попита подозрително Анабел. — Мислех, че все още си в Дивайн при Аби.
Едва сега Стоун извърна глава към прозореца и си даде сметка, че навън е утро.
— Върнах се — простичко отвърна той. — А Аби остана.
— Ооо! — На лицето на Анабел се изписа видимо облекчение.
Стоун отново се обърна към Алекс.
— Освен мен в парка имаше още четирима души. Какво се е случило с тях?
Алекс огледа стаята, прокашля се и тихо промълви:
— Не е ясно.
— Не е ясно? В смисъл, че не знаеш или че не можеш да ни кажеш? — попита Стоун.
Анабел рязко се завъртя към агента.
— Оливър за малко не загина, Алекс!
Алекс въздъхна. Никога не успяваше да постигне баланс между служебните си задължения и постоянния глад на клуб „Кемъл“ за класифицирана информация.
— В момента преглеждат записите от охранителните камери и разпитват очевидците — обясни той. — Опитват се да сглобят картината.
— А онези четиримата? — тихо настоя Стоун.
— Четирима ли бяха?
— Трима мъже и една жена.
— Не знам нищо за тях — поклати глава Алекс.
— Къде всъщност избухна бомбата? — попита Стоун. — Аз така и не успях да разбера.
— Приблизително в центъра. Близо до статуята на Джаксън, или по-скоро до онова, което е останало от нея. Парчетата са пръснати из целия парк.
— Значи пораженията са големи?
— Да, засегната е цялата площ, но най-големите щети са в радиус от петнайсет метра около паметника. Там е като бойно поле. Не знам каква е била бомбата, но е изровила доста голям кратер.
Когато стрелбата започна, наблизо имаше един мъж с наднормено тегло в анцуг — отбеляза Стоун и сбърчи чело в опит да си спомни детайлите. — Видях го да бяга презглава от куршумите, а после изведнъж изчезна. Според мен се е оказал точно в епицентъра на взрива.
Всички погледи се насочиха към агент Форд, който се чувстваше някак неловко.
— Алекс? — изгледа го многозначително Анабел и сбърчи вежди.
— Ами, изглежда, е паднал в дупката, изкопана за някакво ново дърво — предположи той. — Точно там е избухнала и бомбата. Но още нямаме категорично потвърждение.
— Знаем ли кой е този човек? — попита Кейлъб.
— Още не.
— А видът на бомбата?
— Неизвестен.
— Източниците на стрелбата?
— Не знам нищо за тях.
— Аз се блъснах в нещо и паднах — каза Стоун. — А някакъв човек ме наблюдаваше.
— Възможно е — каза предпазливо Алекс.