Мъглата в опияненото съзнание на Елизия се разсейваше все по-бързо. Тя изгледа Алекс с недоумение. На лицето й бяха изписани само гняв и болка.
— Пак ли се опитваш да ме измъчваш с твоите жестоки игри? Ти не си джентълмен, Алекс! Веднъж сам ме предупреди, че не си, ала аз не приех сериозно думите ти. Ти никога не спазваш правилата на играта, нали? Все едно ти е колко ниско ще паднеш, стига да можеш да нараниш и да оскърбиш другия!…
Елизия усети, че по бузите й се търкалят горещи сълзи, направи усилие и стана.
Алекс слушаше пребледнял, със свити устни избухването й.
— И се осмеляваш, след като си ме напил, да седнеш и най-безочливо да ме залъгваш, че си верен и предан съпруг, докато любовницата ти те чака нетърпеливо в Лондон! Колко нощи от този нов живот ще споделим, преди да ме изоставиш и да избягаш при нея? „Тя няма да иде там, където е нежелана“ — нали така каза? Или мислиш, че не зная какво говореше в библиотеката? Всичко чух! — Елизия пламтеше от ярост. Не можеше да забрави унижението, което изпита в онези мъчителни мигове.
— Мили Боже! — Алекс гръмко се изсмя, смехът му засегна Елизия право в сърцето. — Да ме преследват точно тези думи! Но представлението беше чудесно, трябва да признаеш! Нали, скъпа?
— Какво искаш да кажеш? — Елизия го погледна ядосано.
— Не бих желал да те разочаровам, но съвсем не съм такъв безсъвестен подлец, за какъвто ме мислиш. Виж, може да ме наречеш проклет глупак, но не и подлец. Правил съм много глупости в живота си, с които не бих могъл да се гордея, ала никого не съм измамил. Та аз знаех, че се криеш горе в галерията, знаех, че ходиш там, за да си сама…
Елизия го гледаше изненадано. Знаел е за нейното убежище?
— Все пак са ми известни някои неща в моя дом, макар и не много, както се разбра. Например, че ходиш в библиотеката и седиш там с часове. Чувах дори шумоленето на страниците… — Маркизът направи гримаса. — Няма да ти се разсърдя, ако не ми повярваш. Но тогава наистина бях сигурен, че си горе. Наговорих онези глупости на Мариана само защото знаех, че ще ги чуеш. Исках да те нараня, както и ти ме бе наранила, поне така мислех тогава. Да бъде проклет този мой бяс, но вярвай ми, бях луд от ревност. Мислех, че Йън е твой любовник, че и ти си като останалите жени, че и ти не заслужаваш нито доверие, нито любов. В началото ми се бе сторила толкова различна.
— Знаел си, че съм горе в галерията и си искал да слушам как се забавляваш с лейди Уудли? — попита Елизия беззвучно. Не можеше да осъзнае какво й говори.
— Да, точно така. Това беше постъпка на зъл егоист, сляп от ревност, който размахва яростно тоягата, без да гледа къде удря.
— Значи не си възнамерявал да се срещаш в Лондон с нея? И изобщо не я обичаш? — Елизия едва промълви тези думи, страхуваше се, че това е някаква халюцинация, някаква жестока шега, която й погажда собственото й съзнание…
— Не, никога не съм я обичал! — В думите му се прокрадна горчивина, гласът му изведнъж стана дрезгав. — Как бях могъл да обичам друга жена, след като съм те държал в ръцете си и съм вкусил сладостта на устните ти?! Но смятах, че ме мразиш и че предпочиташ другиго. Как можах да тръгна да търся обяснение от Йън! Господи! Никога не съм виждал по-смаяно лице от неговото, когато го попитах има ли намерение да се ожени за тебе! Мислех, че съм те изгубил и това бе последният отчаян опит!… — В очите на Алекс лумнаха пламъци. — Питах се какво, по дяволите, си търсила с мисис Блекмор в онази пещера. Излезе, че Питър е бил твой довереник, но трябва да знаеш, че той не може да пази тайна. Просто не е в състояние да сдържа езика си, ще се пръсне, ако не разкаже на някого. — Алекс се приближи до Елизия, прострял ръце като за молитва. Заговори нежно и тихо. — Ти се изложи на опасност, защото мислеше, че се нуждая от твоята помощ. Въпреки че бе чула този проклет разговор в библиотеката! Защо щеше да хукнеш да ме търсиш, ако не ме обичаше? Независимо от всичко, което се случи, ти ме обичаш! Това ми даде надежда, че не съм те загубил завинаги.
Елизия усети, че в очите й неудържимо напират сълзи, когато долови трепета в гласа му.
„Не може да е вярно!“ Тя поклати смутено глава. Напразно се опитваше да проумее думите му, реакциите й все още бяха забавени от изпитото вино. Алекс, който наблюдаваше всяко трепване на лицето й, всяко нейно движение, я разбра погрешно, простена и се отпусна в едно от тапицираните с коприна кресла, хвана тъмнокосата си глава в ръце и отчаяно се загледа в пода.