Още докато мис Димарайс вечеряше, му бе хрумнала мисълта да я използва някак, но отначало нямаше никаква идея как да стане това. Беше бедно облечена. Дали няма да приеме пари, за да му помогне да заложат капан на лорд Тревейн?… За съжаление тя не изглеждаше от този тип жени. Джейсън си помисли дори да я убие и да припише убийството на Негова светлост, но тази работа можеше да стане опасна. Все още си блъскаше главата над това, когато Туилингтън започна да разправя някаква тъпа история за семейството на един генерал, което изпаднало в безпаричие и почнало да търси обезщетение от господина, който опозорил дъщеря им.
Изведнъж планът му се оформи. Трябваше някак да събере лорд Тревейн с добродетелната госпожичка Димарайс! Жалко само, че тя е толкова красива! Би предпочел да чифтоса лорда с някоя грозна дърта мома, та да го заварят с нея.
Подготовката не бе никак трудна. Просто извади шишенцето с опиум, което винаги носеше, в случай, че не може да заспи. И след като поръча горещ пунш за всички, задържа Тибитс, който разнасяше таблата. Върна го да донесе и на него един пунш и в това време бързо изля съдържанието на шишенцето в две от чашите. Подаде едната на Тибитс да я занесе на мис Димарайс, а останалите сам разпредели.
Всичко се бе оказало прекалено просто. Лорд Тревейн скоро пожела да се оттегли. Джейсън остана да поседи пред огъня, докато се увери, че маркизът е заспал. След това сър Джейсън влезе в тъмната стая на Елизия и се приближи до леглото. Тя дишаше дълбоко и равномерно — опиатът бе подействал. Той запали свещ и внимателно разсъблече спящото момиче. Поспря за малко, за да се наслади на голотата й. След това вдигна безжизненото тяло, бързо го отнесе надолу по коридора до стаята на Тревейн и го постави в леглото до маркиза. Разсъблече и него. Сам не можеше да повярва на успеха си дотук, но бързо прогони леката неувереност и изпадна във възторг от собствената си изобретателност и ловкост.
О, никога нямаше да забрави възбудата, която го обзе, когато влязоха с Туилингтън в онази стая и „изненадаха“ двамата плътно прегърнати! Не беше очаквал това, тъй като вечерта ги беше наблюдавал и бе видял как се отнасят един към друг. Но маркизът си беше мъж и явно се бе възползвал от случая. Да намериш в леглото си красива гола жена! Сега госпожичката трябваше да дава на маркиза подробни обяснения и сър Джейсън съвсем не й завиждаше за това.
Как ли се бе почувствала тя? Изглеждаше наистина объркана и смутена. Бедничката мис Димарайс! Истинска ирония на съдбата. Озовала се беше във властта на човека, който явно й бе показал презрението си!
Джейсън никак не би се изненадал, ако маркизът я зареже и не се ожени за нея… Не, той има набито око за красиви жени, навярно ще я направи своя любовница.
Всъщност нямаше никакво значение дали лорд Тревейн ще се ожени за нея или не, името му щеше да бъде толкова очернено, че дори и майките, които търсеха за щерките си богат жених, биха се замислили два пъти, преди да се решат да го вземат за зет. Сър Джейсън силно се съмняваше, че при тези обстоятелства лорд Тревейн би могъл изобщо да си намери прилична и подходяща жена. Особено сега, когато искали — ако се вярваше на сплетните — да го прогонят от Алмак!
Ала най-големият триумф на сър Джейсън беше, че успя да изиграе самия Тревейн, че го беше държал в ръцете си и можеше да направи с него каквото пожелае. Като нищо можеше да забие нож в гърдите му, както си спеше. Но много по-добре беше да гледа сега как ще се мъчи да се измъкне от това безизходно положение — или да се ожени против волята си, или да живее с този позор. Репутацията на маркиза и без това не беше цвете, но все пак той не можеше да си позволи да отмине с лека ръка последствията от този скандал.
Сър Джейсън тайно се надяваше, че маркизът ще изхвърли мис Димарайс. Е, тогава вече самият той щеше да я потърси, да й предложи закрилата си и да я направи своя любовница. Беше очарователна, още виждаше пред очите си тялото й, белеещо се на светлината на свещта. Да, заслужава си да помисли как може да се уреди тази работа!… И като се сети какво ли прави в този момент Тревейн, сър Джейсън отново се ухили.
Елизия погледна в тъмнината към ръцете си — не можеше да види златния пръстен, който лорд Тревейн бе свалил от малкия си пръст, за да го сложи на ръката й. Но при всяко движение усещаше необичайната му форма — нещо тежко и странно, което я бележеше като негова собственост. Само преди час тя се беше заклела да обича този чужд мъж и да му се подчинява.