Що за човек бе този, за когото се омъжи? Мислите трескаво се блъскаха в главата й. Тя събра кураж и вдигна очи към острия му профил, озарен за миг от една светкавица. Той се беше облегнал небрежно на възглавниците, прострял дългите си крака чак до нейната седалка.
Сега тя беше негова съпруга — лейди Тревейн, а не можеше да си представи дори как да се обърне към него на име. Толкова бе мечтала да се влюби, да се задоми, да има семейство, изпълнено с обич! Глупаво и наивно!
Елизия помисли с болка за родителите си. Какво ли биха казали? Винаги се бяха обявявали срещу сватосването и женитбата по сметка. Самите те се бяха оженили по любов и бракът им бе много щастлив. Никога не биха го заменили с женитба по сметка, само за да оправят общественото си положение. А ето че сега тя бе венчана за представител на висшето общество — богат, красив, но с лоша слава, необуздан в желанията си. Мъж, към когото беше напълно равнодушна.
Защо настоя да се оженят? Заяви ясно, че никой никога не може да го принуди да направи нещо, което той самият не желае… А репутацията му и без друго беше толкова лоша, че лепването на още една постъпка надали би влошило много нещата. Каза, че иска да има наследник. Но положително много жени биха сметнали за чест да му родят деца. Елизия поне не спадаше към тази група. Ако той си въобразява, че ще му ражда деца, жестоко се лъже! Той я обича точно толкова малко, колкото и тя него.
Виждаше се, че я желае… Но той можеше още тази сутрин да получи онова, което иска — тя беше напълно в негова власт, безпомощна и беззащитна пред страшната му сила. Елизия не разбираше защо бе хукнал да се жени за нея, съвсем не беше човек, който ще се загрижи за доброто й име… Тя потрепери при мисълта за онова, което за малко не я сполетя сутринта.
— Студено ли ти е? — обади се лорд Тревейн в тъмното. Без да изчака отговора й, той се приведе към нея и я притегли в скута си. Зави треперещото й от студ тяло с наметката си и я притисна към себе си. — Така по-добре ли е? — топлият му дъх докосна врата й.
— Да, благодаря, но и преди ми беше съвсем удобно. — Тя направи опит да се поосвободи, но той само я стисна по-здраво.
— Стой така! — промърмори той и устните му погалиха ухото й.
— Но, моля!… — Тя не продължи, защото от докосването на устните му по цялото й тяло пробягнаха тръпки.
— За какво молиш, скъпа моя… съпруго? — Маркизът се изсмя беззвучно и притисна устните си върху нейните. Целуваше я дълго и страстно, докато устните й престанаха да се съпротивляват и се подчиниха на неговата пламенност. Елизия усети как ръцете му я опипват, как намериха малките копчета на корсажа й, разкопчаха ги едно по едно и се плъзнаха под плата, галейки меката топла кожа. Устните му се спуснаха надолу по шията й, ръцете му я обгърнаха здраво, той скри лицето в гърдите й и вдъхна дълбоко аромата й.
— Ухаеш като цяла градина с рози и жасмин! — прошепна пресипнало Алекс. Устните му се върнаха върху устата й. Започна да я целува лудо. Елизия почувства, че се задушава, че губи съзнание.
Най-после той се отдръпна леко и обсипа цялото й лице с безброй нежни целувки. Едната му ръка сграбчи властно гърдите й. Той затвори очи и на устните му — мъжествени и горди — се изписа победоносна усмивка.
След малко Елизия долови равномерното му дишане. Главата й почиваше на гърдите му.
„Този човек е истински демон!“ — помисли си тя, напълно объркана от чувствата, които той беше събудил у нея. Би трябвало да го презира, но се чувстваше толкова замаяна и разгорещена, че сама не можеше да се познае. Какво странно усещане! Нищо не разбираше. Та нали се отвращаваше от него!… Тя затвори очи и заспа с лице, притиснато до сърцето му.
Събуди се от рязкото спиране на каретата. Огледа се сънено. Седеше отново на предишното си място. Докосна корсажа си. Всички копчета бяха закопчани.
Сънувала ли беше? Нали помнеше неговите жадни, дори жестоки целувки? Елизия прекара език по устните си, усети ги подпухнали и наранени. Погледна лорд Тревейн въпросително — той я наблюдаваше, в златистите му очи проблясваха искрици. Не, не беше сън, можеше да го прочете в очите му. Почувства как се изчервява до корените на косите си.
— Хайде, скъпа ми съпруго! — каза лорд Тревейн, скочи от каретата и протегна ръце към нея. — Най-после сме у дома!
Дъждът продължаваше да се лее. Бързо притичаха през сводестия, разкошно украсен с резба портал. Елизия чу как вратата се затвори зад тях. Намираха се в просторен хол, таванът на помещението се губеше някъде високо горе. Цветните стъкла на прозорците отразяваха светкавиците и ги разливаха в сини, зелени и червени отблясъци. По цялото протежение на стените минаваше галерия с парапет от ковано желязо, подпряна на вити колони. Подът беше постлан с испански плочи от печена глина.