Елизия стоеше мълчаливо, докато лордът изпрати да повикат икономката. Лицето му бе полуосветено от трепкащите пламъци на факлите. По-голямата част от хола тънеше в тъмнина. Масите и раклите се очертаваха, разкривени и неясни, като някакви непознати същества от подземното царство.
В единия ъгъл на залата се отвори врата и се появи лъч светлина, който сякаш плуваше към тях. Най-после зад пламъка на свещта се появи едно набръчкано лице, усмихнато, с примижали очи:
— Лорд Алекс! — Гласът на стария слуга трепереше. — Нямахме представа, че ще благоволите да пристигнете толкова скоро!… Вашият вестител дойде преди малко… — Старецът изгледа с любопитство плътно загърнатата фигура на Елизия. Сетне бързо нареди на насъбралите се лакеи да отнесат багажа.
— Ще се настаним в господарския апартамент — поправи лорд Тревейн прислужника, който току-що се бе разпоредил да занесат чантата на Елизия в една от стаите за гости. Смайването от тези думи пролича явно върху пергаментовото лице на стареца, но той с безизразен глас промени нарежданията си и отпрати лакея.
— Няма защо да правиш такава физиономия, Браун! — засмя се маркизът. — Мога ли да ти представя моята съпруга, лейди Тревейн? — Той притегли Елизия до себе си и я прегърна през раменете.
— Вашата съпруга?! — изграчи Браун. Слисаното му лице просия от радост. Той се поклони тържествено и каза: — За мен е чест, лейди Тревейн, да ви поздравя с добре дошла в Уестърли!
— Благодаря ти, Браун! — Лорд Тревейн се усмихна сърдечно на стария човек и с това наистина изненада Елизия, която не допускаше, че той е способен да изпитва човешка топлота. — Браун е вече половин век в нашето семейство. Всъщност той непрекъснато ми натякваше да се оженя!
— Да, лорд Алекс, ама вие кога ли сте се вслушали в думите ми? — отвърна Браун с дързостта на стар, предан служител.
— Е, ето че си доведох жена! Много добре помня как ти…
Думите на маркиза бяха прекъснати от силен вик, идващ някъде отгоре. По стълбите дотича дребна жена.
— Лорд Алекс! Как може да ми пристигате посред нощ? Вечно обърквате цялата къща, още от дете сте си такъв! — Жената говореше пискливо, задъхана от радост.
— Елизия, мила, това е мисис Данфийлд, старата ми бавачка. А откакто съм вече голям за детската стая, тя е икономка на Уестърли. Дани, това е жена ми, лейди Елизия Тревейн.
Елизия се взря в дружелюбните кафяви очи на жената и се усмихна с чаровна, плаха усмивка, която молеше за приятелство в тази чужда обстановка.
— Лейди Тревейн! — Мисис Данфийлд направи дълбок реверанс и хвърли към Негова светлост поглед, изпълнен с укор. — Успяхте значи да се ожените, без ми кажете и думичка! Какво ще си помисли господарката сега? Къщата — студена и тъмна, няма празнично посрещане, няма поздравления от прислугата!… Очите на икономката мярнаха протритата наметка на Елизия и закърпените й ръкавици. От острия й поглед не убягна изтощението и нервността, изписани на младото лице.
— Не сме очаквали никакви шумотевици — отвърна строго лорд Тревейн. — Жена ми и аз предпочитаме всичко да си върви най-нормално.
— Ами да! — каза сърдито мисис Данфийлд и хвърли изпитателен поглед към Елизия. — Като че водите всеки ден булка вкъщи! Бях почнала вече да се съмнявам, че изобщо ще дочакам такова нещо. И къде успяхте да намерите това младо и невинно дете? — смени тя тона и се усмихна приятелски на Елизия, която й отвърна с благодарност.
„Не е някаква префърцунена градска госпожичка!“ — помисли си мисис Данфийлд с облекчение. После отново се обърна към маркиза:
— Смятах, че няма да се намери порядъчна майка, която да ви допусне близо до дъщеря си!… — Явно добре знаеше с какво име се ползва господарят й.
— О, нас нищо на света не би могло да ни раздели, Дани! — започна обяснението си лорд Тревейн и замълча за малко, преди да продължи поверително: — Може да се каже, че една сутрин отворихме и двамата очи и открихме, че се обичаме. Беше като някакво просветление, като че се събудихме от някакъв вълшебен сън… — Той се засмя хапливо, като улови смаяния поглед на Елизия. Изчака малко дали тя няма да добави нещо. — Та така, Дани! Покажи стаята на лейди Тревейн! Мисля, че е твърде уморена, за да удовлетвори любопитството ти сега! — Той се обърна и изчезна зад една от многобройните врати.
Браун, който бе следил най-внимателно всяка дума на лорд Тревейн, се затича след него, доколкото позволяваха ревматичните му крака.