Мисис Данфийлд поведе Елизия припряно нагоре по широкото мраморно стълбище, като през цялото време даваше заповеди на момичетата, събрали се в залата. Минаха по галерията към едно от крилата на огромната къща и пресякоха някакъв широк коридор. Трепкащото пламъче на свещта в ръцете на икономката осветяваше портрети на благородни дами и джентълмени, които се взираха в Елизия с надменни очи.
В края на коридора старата жена отвори украсена с изящна резба двукрила врата. Мисис Данфийлд мина пред Елизия и започна да пали навсякъде дългите восъчни свещи. Красотата на стаята грейна в меката светлина.
Елизия се озърна възхитена. Всичко в тази стая бе червено, златно и черно. Тя видя тапицирана с плътна коприна кушетка, цялата в червено и златно, черно — златни кресла със златисти кадифени възглавници, черни лакирани скринове и елегантни лавици за книги. Централно място в салона заемаше голям червено-черен копринен параван, изрисуван с китайски орнаменти. На пода бе постлан източен килим.
— Прекрасно е! — ахна очарована Елизия.
— Да, чудесна стая е! — потвърди мисис Данфийлд, явно зарадвана от одобрението й. — Това са цветовете на рода Тревейн! Черното значи разплата, червеното — кръв, а златното — чест! Първите Тревейнови са били много кръвожадни.
По гърба на Елизия пробягнаха студени тръпки. „Те и сега са такива!“ — помисли си неволно тя.
— Това тук е вашата стая, милейди! — каза икономката и посочи една позлатена врата. — Там е стаята на Негова светлост.
Двете врати бяха отделени с широка витрина, в която бяха наредени порцеланови вази и скъпи статуетки от нефрит. Мисис Данфийлд отвори вратата към стаята на Елизия и започна да пали още свещи. Елизия я последва. Погледът й бе привлечен от огромното легло с балдахин и завеси от червено кадифе. Затвори за миг очи, връхлетя я споменът за твърдото неудобно легло с излинели завивки у леля Агата. Това тук бе истинско кралско ложе!
— И така, милейди, ще желаете ли сега една гореща баня, за да се поотпуснете след дългото пътуване? — Икономката пое наметката на Елизия и я окачи в огромния гардероб с безброй вратички и чекмеджета, в който можеше да се побере всичко необходимо за една дама. — Камериерката ви ще пристигне по-късно, така ли? — осведоми се тя, малко озадачена от това, че лейди Тревейн е пътувала без прислужница и само с една малка сламена чанта.
— Аз нямам камериерка, мисис Данфийлд — отвърна сдържано Елизия, готова да посрещне ужасения поглед на икономката. Но с изненада видя как дребната жена само кимна доволно.
— Няма нищо страшно. Аз имам тук достатъчно обучени момичета, от всяко може да излезе чудесна камериерка, все ще е по-добра от някоя надута госпожица от Лондон! — каза тя презрително. — Знам ги колко струват! Не можеш да разчиташ на тях! Пристигат и напускат, без дори да предупредят. Хич не се безпокойте, ще намерим някоя! Ами дрехите ви? — В погледа й се мярна подозрение, като огледа износената рокля на Елизия и смачканата сламена чанта. — Сигурно ще дойдат след вас?
— Не, всичко, което имам на този свят, се намира тук, пред вас — отвърна Елизия и гордо вдигна брадичката си. — Аз съм сираче. Така поне за лорд Тревейн няма да кажат един ден, че се е оженил заради богатството ми. Боя се, че по-скоро към мен биха отправили такъв укор. Ще ми натякват, че съм някаква авантюристка…
— Ами, ами! Никой, който е с ума си, не би повярвал, като види каква дама сте! И колко красива! За всеки ще е ясно защо лорд Алекс се е оженил за вас! — заяви старата жена с топла майчинска усмивка. Това смело дете, застанало пред нея така гордо, спечели сърцето й. — И хич не си измъчвайте хубавата главица с такива глупости!
— Благодаря, мисис Данфийлд! — каза скромно Елизия. Сълзите напираха в очите й. Това бяха първите искрени и дружелюбни думи, които чуваше от години насам.
— Наричайте ме Дани, както лорд Алекс… — Икономката замлъкна смутено. — Много бих се радвала, милейди.
— Благодаря ви, Дани. Това е чест за мене. Бихте ли ме наричали Елизия?
Дани цялата поруменя от радост и хукна към вратата, но там се обърна и каза, поклащайки глава:
— Не зная как прави така, че все печели! Колкото и да обичам лорд Алекс, трябва да призная, че си е взел истинска дама, много по-благородна, отколкото заслужава! — завърши многозначително тя и излезе от стаята, за да приготви всичко необходимо за Елизия.
Елизия продължаваше да се усмихва, докато разглеждаше спалнята. Толкова се бе страхувала как ще я посрещне прислугата в къщата, беше се опасявала, че няма да я приемат… А ето че бе намерила приятелка, човек, който я хареса и на когото можеше да се довери…