Алекс се наведе, като внимаваше да не капне горещ восък от свещта. Очите му жадно пиеха устните й, полуотворени в съня. Гъстите тъмни ресници скриваха очите, в които би желал да потъне целият. Целуна нежно шията й и проследи леко с пръст една дълга копринена къдрица.
Елизия промълви нещо в съня си. Маркизът се взря изненадан в сълзата, която се откъсна от ъгъла на окото й и се плъзна надолу по бузата. Той лекичко я докосна с пръст и погледна прехласнат влажната следа.
Усети как треската в тялото му затихва, рязко се обърна и излезе от стаята. Не бива да се държи като самец, подушил наблизо женска! „Проклет да съм, ако позволя да се превърна в животно заради тази червенокоса вещица! — помисли си гневно той. — Да върви по дяволите!“ После бързо се съблече и си легна. Самичък.
Седма глава
Елизия бе седнала до големите прозорци с безброй стъкълца в оловни рамки и гледаше надолу към сивото настръхнало море. Вълните се блъскаха с мощен тътен в скалистия бряг и вдигаха високи фонтани от пръски. Дъждът, който беше валял цяла седмица от самото им пристигане, най-сетне бе престанал, но бе оставил след себе си мрачно, надвиснало небе.
Елизия потръпна и стана. Загърна се плътно в шала си и седна в креслото, тапицирано с коприна на сини и зелени ивици, като го придърпа още по-близо до съскащите пламъци в камината.
През тези дни лорд Тревейн рядко се мяркаше пред очите й. Само на вечеря я удостояваше с присъствието си — привилегия, от която тя с готовност би се отказала. Малкото часове с него й бяха непоносими, защото или трябваше да търпи хапливите му подигравки и безсрамни забележки, или самата тя се превръщаше в кълбо от нерви под студения му пронизващ поглед. Елизия не знаеше вече кое е по-лошо.
За беда винаги бяха сами на масата. Не се появиха нито сестри, нито други членове на фамилията, та малко да се разведри обстановката. Разбра, че лордът имал само един по-малък брат в Лондон, навярно не по-различен от самия него. Как нямаше тук едно голямо задружно семейство! Тогава би могла да си седи незабелязано сред общите разговори, да се скрие между останалите и да не бъде постоянно прицел за неговото недоволство. Пред другите той положително не би се занимавал с нея. А сега седяха с часове сам-сами на дългата маса, цялата отрупана с кристал и сребро, блеснали на светлината на канделабрите.
С какво го дразнеше толкова? Та те почти не се срещаха, за да има случай да направи нещо нередно. Маркизът обикаляше из къщата като звяр в клетката си и сърдито изръмжаваше на всеки, който допуснеше волността да го заговори. Дори Дани не бе пощадена от лошото му настроение.
Елизия въздъхна, огорчено. Погледна пак старата си вълнена рокля. Ненавиждаше я, но и другите две рокли бяха същите — отчайващо износени и старомодни! Няма защо да се чуди, че лорд Тревейн не може да я понася и извръща глава, щом я види. Сякаш му призлява! И все пак неведнъж беше улавяла златните му очи тайно да я преценяват. Срещнеше ли погледа й обаче, той веднага ставаше мрачен, като че ли искаше да каже: „Само да си посмяла да ми проговориш!“
Елизия ужасно се притесняваше при мисълта, че трябва да го моли за нови дрехи или поне за пари, с които да купи плат и сама да си ушие нещо. Щом речеше да отвори дума за това, куражът й се изпаряваше като си представеше непредсказуемите му изблици на гняв. Дани бе достатъчно мила и тактично не обръщаше внимание на мизерния вид на господарката си. Тя разбираше, че Елизия не би приела нито съчувствие, нито подаяния. Ала от окото на Елизия не убягваха любопитните погледи. Знаеше, че в крилото на прислугата тайничко я обсъждат. Повечето слугини бяха облечени много по-добре от господарката на Уестърли — можеше ли да им се сърди, че се чудят какво да мислят за бедната като църковна мишка съпруга на лорд Тревейн?
Елизия стана и започна да се разхожда безцелно из стаята. Не можеше да забрави колко тежка беше работата й при леля Агата — от сутрин до вечер! Но никога не се беше отегчавала, тъй като бе прекалено заета. Явно, не й беше писано да бъде доволна някога. Или се претрепваше от работа до смърт, или скучаеше до смърт. Щеше ли да се научи някога да се радва на свободното си време! И все пак нещо й липсваше. Нещо съществено. Може би компания?
Елизия установи, че в Уестърли всичко върви безупречно, като някакъв сложен часовников механизъм, настроен от векове. Нали се очакваше от нея като господарка на къщата сама да подрежда цветята във вазите и да одобрява менюто, предложено от готвача — французин. А никога не бе намирала удоволствие в това, да се занимава часове наред с ръкоделия и бродерии. Всеки път, когато опиташе, мислите й литваха във всички посоки, а същото за съжаление правеха и ръцете й с бодовете.