Тук, в Уестърли, тя нямаше тежка физическа работа, а все още живееше като в пустиня — не беше част от нищо и не принадлежеше към нищо. Дани се бе сприятелила с нея, но тя бе заета с безбройните си задължения по поддържането на огромното домакинство, което управляваше вече двадесет години. Елизия бе направо благодарна, че може да остави всичко на Дани, въпреки че икономката я прие като новата господарка и често я търсеше за съвет и за всяко по-важно решение. Елизия разбра защо лорд Тревейн обича тази дребна женица — тя беше истинско съкровище!
Стига толкова! Няма да се остави на тези мрачни мисли! Тя беше щастлива тук! Кой не би бил щастлив в такава прекрасна къща? Ами морето? Странно, примамващо, страховито, то всяка нощ я приспиваше с песента на прибоя. Когато лежеше будна в мрака, Елизия чуваше стъпките на съпруга си в съседната стая, изтръпнала, че той всеки миг може да влезе и да се възползва от правата си. Това беше истинската причина за безпокойството й, нейната най-голяма тревога! Да не беше този постоянен страх, сигурно би могла да се чувства наистина щастлива в Уестърли.
Елизия взе в ръка една крехка ваза, украсена с бели и розови мидички. Целият салон напомняше за морето, всичко беше в зелени и сини тонове, преливащи в позлатата на мебелите. През ясните летни дни сигурно цялата стая сияе — в светлината, нахлуваща през огромните прозорци. Можеше точно да си представи как ще изглежда салона, потопен в лъчите на залязващото слънце, как ще грейнат шарките на ориенталските килими в червено, синьо и златисто. Гоблените по стените ще оживеят и ще станат още по-релефни. Но днес, в сивия сумрак на зимния ден и при нейното тягостно настроение, салонът изглеждаше студен и строг.
Всички останали стаи в Уестърли бяха подредени също толкова разкошно. Древното имение бе построено върху руините на норманска крепост, охранявала някога страната от нашественици. Дани разведе Елизия навсякъде и тя остана поразена от великолепието на имението. Не бе предполагала, че лорд Тревейн е толкова богат. Естествено бе разбрала, че не умира от глад — личеше си и по дрехите, и по елегантната карета, и по прекрасните коне, та дори и по дворцовите ливреи на слугите. А и самият той бе толкова самоуверен, просто не може такъв човек да не е богат! Неговата елегантност — и арогантност — бяха недвусмислени атрибути на един заможен мъж.
Заведоха Елизия в Златния салон, с приказното великолепие на мебелите от времето на кралица Ана, показаха й Червената приемна, блеснала като огромен рубин — убитите червени тонове се сливаха хармонично с полирания махагон. Имаше една трапезария, цялата издържана в цвят на шампанско и бледорозови тонове, с маса за сто души. Но тя бе направо скромна в сравнение с Банкетната зала, която можеше да побере най-малко петстотин гладни гости. Сега не я използваха. А дали изобщо някога е била ползвана?
Любимата стая на Елизия беше Източната гостна с огромни прозорци, стигащи до пода. В ясни дни оттук можеше да се наблюдава цялото пищно великолепие на изгрева. Млечножълтите завеси и възглавници сякаш отразяваха слънчевите лъчи, които заливаха стаята. Понякога Елизия имаше чувството, че целите стени са направени от мед и масло…
Не можеше да каже колко са всичките спални и гостни в различните крила на къщата. Всяка стая бе обзаведена с много вкус, гостите можеха да избират дали да се възхищават на кралско легло с балдахин, или на красиво изрисуван таван с гипсови орнаменти.
Дори крилото за прислугата се поддържаше грижливо — винаги отоплявано през зимата и добре проветрявано през лятото. В сравнение с мизерията на задушните дупки за прислугата в Грейстоун тук цареше истински лукс.
Ала най-голямото откритие, което Елизия направи, докато предприемаше своите изследователски разходки от избите до таваните, от западното крило до източното крило, след като вече бе обиколила разкошните стаи и безчислените стълбища, бе в библиотеката на лорд Тревейн, датираща още от времето на кралица Елизабет. Целите стени бяха в книги. Вита стълба водеше към малко помещение с ниски удобни кресла.
От широкия прозорец, заемащ почти цяла стена, идваше обилна светлина, за да може да се чете. Откакто преди няколко дни бе открила това съкровище, Елизия прекарваше голяма част от времето си тук, радваше се на красиво подвързаните томове, измъкваше ги един по един от рафтовете. Сутрин четеше в леглото, преди да й донесат закуската. Все още се будеше рано — след всичките тези години, прекарани у леля Агата, бе забравила какво е да се излежаваш. По-късно през деня тя отиваше в библиотеката, седеше си тихичко там щастлива, че е далеч от чужди погледи.