Луксът да чете й бе липсвал не по-малко от храната. Четенето бе единственото спокойно занимание, което й доставяше истинска наслада. Дори и да бе имала време да чете в Грейстоун, Агата положително щеше да й забрани. Леля й смяташе, че книгите са измислени от дявола, че човек само си пилее времето с тях — пълнят главата ти с разни бръмбари, само те объркват!
Сега най-после Елизия можеше да чете до насита всичко, което пожелаеше. Не бе виждала толкова богата библиотека, толкова много и различни книги, повечето от тях навярно не съвсем подходящи за млади момичета. Но Елизия бе учила наравно с брат си Йън, имаха общ учител, четяха гръцките класици, занимаваха се сериозно с история и география. Но четяха заедно и всевъзможни популярни романи. Какви щастливи дни бяха прекарали с „Робинзон Крузо“, „Пътешествията на Гъливър“ или дори с „Том Джонс“ на Филдинг!
В библиотеката на лорд Тревейн тя намери всичките си любими книги, събраните съчинения на Шекспир, произведенията на младите модерни поети Байрон, Коулридж, Кийтс и Шели, които хората едва сега започваха да четат. Бе страшно изненадана, че намира тези романтици в библиотеката на лорда. Той сам бе заявил, че е циник, но навярно правеше известни компромиси, за да поддържа богатството на библиотеката си. Изглежда обаче познаваше лично тези хора и купуваше произведенията им заради приятелството си с тях: повечето от книгите бяха с лични посвещения от авторите.
Елизия притвори очи и опря чело на студеното стъкло. Къде ли бе сега лордът? Потръпна от студ, бързо взе томчето с любовните сонети на Шекспир и седна пред камината. Вратата се отвори и на прага изникна Дани, връзката с ключове подрънкваше на кръста й при всяка стъпка.
— Ето значи къде сте били, лейди Елизия! Не сте се докоснали до закуската си, а аз все чакам най-после да сложите малко месце по тия ваши кокали!
— Не ми се ядеше тази сутрин, Дани! — Елизия затвори тънкото томче, без да е прочела нито ред.
— Е, ще трябва тогава да приготвим специален обяд! — каза Дани и изгледа загрижено бледото лице на младата си господарка.
— Видяхте ли лорд Тревейн? — попита Елизия с привидно безразличие и се наведе да поприглади полата си.
Така тя не успя да забележи облекчението в очите на Дани. Най-после икономката разбра какво я измъчва. „Слава тебе, Господи! Не е болна значи!“
— Ами да! Рано тази сутрин. Сърдит! Истинска мечка, дето напира да я пуснат от клетката! — каза Дани с укор и прекара пръст по перваза на камината, за да провери дали е избърсан прахът. — Направо се радвам, че замина.
— Къде отиде? — запита изненадано Елизия.
— Обикаля някъде из имението с този дяволски черен жребец.
— Значи отиде да язди? — В гласа на Елизия прозвуча завист. Прииска й се и тя да може да препуска в хладната утрин на някой великолепен кон като жребеца на лорд Тревейн.
— Злонраво животно, казвам ви! Да благодарим на Всевишния за безкрайната му милост, че това дяволско изчадие още не е убило лорд Алекс.
— О, Дани! — разсмя се Елизия. — Конят е великолепен! И аз бих искала да съм сега с лорда, да пояздя с него!… — Тя цялата поруменя под странния поглед на Дани.
Един прислужник отвори безшумно вратата към салона и съобщи, че куфарите на лейди Тревейн са пристигнали от Лондон. Елизия погледна Дани с недоумение.
— Аз нямам никакъв багаж, Дани. Сигурно е грешка.
— Във всеки случай трябва поне да погледнем какво има вътре! — отсече старата жена и поведе Елизия със себе си.
Три огромни пътнически сандъка и цял куп кутии и чанти бяха струпани в стаята й.
— О, Дани! Сигурно са за лорда. — Тя напразно се опитваше да скрие възбудата, която я завладя при твърде женствения вид на тези кутии за шапки и светлосиви куфари. Може би наистина бяха за нея! Но как бе възможно? Без мерки, без проби при шивачка…
Люси, камериерката, която Дани бе избрала за Елизия, тъкмо отваряше големите сандъци и пискаше от възторг при вида на ефирните купчини коприна с всички цветове на дъгата.
— О-о! Ваша светлост! Ах!… — възклицаваше Люси с благоговение.
Тя измъкна тънка като паяжина бяла дантелена рокля, чийто шлейф я обви като облак, докато се опитваше да я извади внимателно от куфара.
— Невероятно! — промълви Елизия, останала без дъх, и докосна леко скъпоценната дантела. — Възможно ли е да е наистина за мене? — извърна тя почти умолително очи към Дани.
— Охо-о! Всичко е за вас, мила моя! — заяви Дани и се втурна да отвори другия куфар, пълен с дрехи от кадифе и креп сатен. Бръкна с две ръце, като че ще лови риба, и измъкна тъмнозелено, вталено манто, поръбено с искрящо червени лисичи кожа, и подходяща шапка с широка периферия, също обточена с кожи.