— Сега ви напускам! — обяви Елизия и се спъна в ръба на сандъка, докато се пресягаше да вземе чифт ръкавици. Звънливият й смях изпълни стаята. Дани и Люси само се спогледаха тревожно. Но никоя от тях не посмя да изрази гласно опасенията си от припрените действия на господарката.
Елизия се спусна по широкото стълбище, прелетя неудържимо през двукрилата врата на входа за ужас на Браун, който куцукаше през хола с голяма табла току-що излъскани кристални съдове. Тя му извика весело за поздрав и изчезна от погледа му с трепкащото си виолетово перо.
Вдъхна дълбоко соления бриз, донасящ мириса на морето. Запъти се към конюшните, откъдето долиташе цвилене на коне. Пред очите й се ширна гледката към брега и бушуващия прибой. Радостното предчувствие правеше стъпките й още по-леки.
Влезе в конюшнята и мълчаливо се загледа в конярите и слугите, които шетаха наоколо. Имаше толкова много боксове и всичко светеше от чистота. Все ще се намери кон и за нея. Лорд Тревейн едва ли щеше да се разсърди чак толкова! Тя се огледа за главния коняр, но видя само някакъв дребен, жилест мъж, застанал в средата на един празен бокс. Човекът даваше разпореждания на няколко момчета, които го слушаха чинно. Елизия решително вирна брадичка и тръгна към групата.
— Извинете, бих искала един кон! — каза тя надменно. Бе решила, че ще е най-добре да се държи властно, нищо че коленете й трепереха.
Дребният човек се извърна като ужилен. Елизия само отстъпи назад и взе безпомощно да отваря и затваря устата си като риба. Най-после успя да прошепне:
— Джимс!
Посивелият мъж разтърка очи с опакото на дланите си, вперил невярващ поглед в зелената фигура.
— Мис Елизия!?
— Господи, Джимс! Ти ли си? — В очите й имаше не толкова изненада, колкото страх, че дребният човечец може да се разсее като мъгла и да изчезне.
— Мис Елизия! Какво щастие, че ви виждам отново! — промълви конярят със задавен от вълнение глас и блеснали очи. — Мислех, че вече никога няма да се срещнем!
Усмивката на Елизия бе твърде несигурна.
— Но какво правиш тук, Джимс?
— Ами аз работя тук, мис Елизия. Отговарям за конюшните. Казвам ви, че по-добри обори няма да намерите в цяла Англия! — важно заяви той.
— Щом ти ги ръководиш, не се изненадвам! — Тя се огледа с любопитство наоколо.
— Ами да. Но Негова светлост също има набито око. Не съм срещал друг човек да отбира толкова от коне, освен може би вашия татко… — В гласа на Джимс прозвуча страхопочитание. Искаше му се да остане верен на своя пръв господар и приятел. — Ами вие как се озовахте тук? Негова светлост току-що се оженил, здравата ни изненада! Вече мислехме, че ще си остане вечно ерген. На гости ли сте?
— Не, Джимс. Сега живея тук. Аз съм лейди Тревейн.
Джимс зяпна от изненада.
— Омъжили сте се за Негова светлост? — Той сбърчи загорялото си от слънцето чело. Добре знаеше лошата слава на Негова светлост. Родителите на мис Елизия никога не биха се съгласили на такъв брак. Макар че ако питаха Джимс, лордът беше сърцат човек и винаги играеше честно.
— Да, Джимс, точно така! — отвърна Елизия, малко изненадана, че старият коняр съвсем не се обезпокои от брака й с маркиза.
— Страшно се радвам, че сте напуснали къщата на леля ви! — Джимс плю на земята и премести парчето тютюн, което дъвчеше, в другата си буза. — Моите уважения, мис Елизия, ама аз не бих се доверил на жена като нея. Как беше там? Отнасяше ли се добре с вас, или… — Лице го му придоби заплашително изражение при мисълта, че някой може да се е държал зле с неговата мис Елизия.
— О, всичко това е минало. Никога вече няма да я видя! — побърза да каже тя. Не желаеше да си спомня за живота, прекаран при леля й.
— Ей, не мога да повярвам, че сега пак ще работя за вас! Това е съдба, казвам ви! Да се съберем отново така изведнъж! — Той хвърли поглед към момичетата, които жулеха пода на бокса, и добави колебливо: — Негова светлост не е точно като татко ви, мис Елизия. Ама дълбоко в душата си не е лош. Отнася се добре с конете, не посяга към камшика. Обичаш ли конете, значи си свестен човек! — По категоричния му той личеше, че одобрява нейния брак. — Понякога е малко особен, но е честен мъж.
Елизия тайно бе напълно съгласна с него. Действително бе омъжена за един странен човек, но не можеше да прецени дали е съдба, или просто беда. Сега беше късно да промени нещо — постепенно започна да проумява, че наистина е лейди Тревейн, съпругата на лорд Тревейн. От този факт не можеше да избяга! Трябваше да се примири.