— Значи искате да пояздите мис Елизия? — запита Джимс, радостен, че неговата любимка е отново под крилото му. — Да, да! Виждам аз как ви блестят очите! — изсмя се той.
— Ако знаеш само колко отдавна чакам този момент, Джимс! Само да се метна на коня! — Елизия тръгна след него към боксовете.
— Значи отдавна не сте яздили? Нямаха свестни коне там, така ли?
Елизия се засмя.
— Ох, Джимс! Да търся подходящ кон бе най-малката ми грижа. Ако трябва да си кажем истината, там изобщо нямаше коне за езда. Само едни стари кранти, които теглеха допотопната карета на леля ми.
— И изобщо не сте яздили? — изхриптя ужасен Джимс. — Господ да й е на помощ на онази вещица! Тя не ви е позволявала, зная си аз.
Елизия се усмихна. Ако Джимс знаеше и половината от онова, което й бе сторила Агата!
— Добре, а маркизът каза ли кой кон да вземете? — Старият коняр се взря изпитателно в лицето й.
— Да си призная, не съм молила лорд Тревейн за разрешение!
— Не сте значи… — Джимс помръкна и потърка брадичката си. — Ами… аз такова… не зная дали да ви пусна, мис Елизия! Щото той е много особен, като стане дума кой може да язди конете му…
— Джимс! — възкликна тя с укор. — Та ти прекрасно знаеш, че яздя по-добре от всеки мъж! Нали ти и татко сте ме учили?!
— Е, учихме ви, вярно е, хм… лейди Елизия — той се гордееше с нея, добре знаеше какво умее и на какво сам я бе научил.
— О, искам да пояздя, Джимс! Не мога да чакам! А и лорд Тревейн е някъде из имението. Може да се забави чак до обяд и дори повече… Моля ти се, Джимс! Съгласна съм и на някоя стара кобила, ако няма друг кон. — В гласа й прозвуча отчаяние.
Джимс се изпъна в целия си ръст от метър и петдесет.
— Ама вие, мис… хм… лейди Елизия — поправи се той, все не можеше да свикне с новата й титла, — би трябвало да ме познавате по-добре. Никога няма да ви кача на друг кон, освен на най-добрия, който имаме в този обор.
— Зная, зная, че не би го сторил. Но ако няма друга възможност… Не искам да те вкарвам в беля, Джимс — завърши Елизия примирено.
— Е, добре. Хайде да видим сега какво ще намерим за вас — каза конярят и заоглежда лъскавите като коприна гърбове на конете. Елизия бе готова да приеме всеки от тях. Ала той продължаваше пътя си.
Съпругът й наистина разбираше тези работи, трябваше да му се признае. Конете бяха кой от кой по-хубави, наистина расови животни! „Джимс все ще ми намери нещо…“ — помисли си тя нетърпеливо, когато се отправиха към последния бокс, малко по-настрани от останалите.
— Не зная дали този ще ви хареса, ама можете да го опитате, ако желаете… — Лицето на Джимс изразяваше дълбоко съмнение.
Елизия погледна в бокса, изпълнена с любопитство. Дъхът й секна, като видя стройната бяла задница на животното.
— Ариел! — изхлипа Елизия и се втурна към коня, който трепна при звука на нейния глас. Животното я позна, изцвили тихо и тикна муцуна във врата й. — О, Ариел, Ариел, Ариел!… — мълвеше Елизия и по лицето й се стичаха сълзи. Тя погали кадифената муцуна и обви с ръце шията на жребеца, примряла от щастие.
— Както виждам, и двамата не сте се забравили — прекъсна я Джимс с подозрително треперещ глас.
Елизия пусна Ариел и се обърна към дребния човек. Сълзи на признателност блестяха в зелените й очи. Тя бурно го прегърна и целуна твърдата му като гьон буза, защото не можеше да намери думи на благодарност. Ариел я побутна по гърба и с тихо цвилене я подкани да му обърне внимание. Тя бързо се извърна и прошепна нещо в ухото му.
— Хубаво! Вие двамата сте едно цяло! Иначе той не дава на никой да го възседне. Дори и на Негова светлост, дето толкова добре се оправя с конете. Но старият Ариел не го допуска до себе си вече две години. А маркизът не дава и дума да се издума да го продадем или да го убием. Казва, че животното е твърде красиво, за да го затрие, макар да е явно от ония коне, дето признават само един-единствен господар. А като разбра, че го познавам и че мога да се грижа за него, остави животното на мира. Сега го използваме за заплождане. Имаме вече от него няколко жребчета. Негова светлост е много горд с тях.
— Просто… не мога да повярвам — заекна Елизия през сълзи, — че небето ми позволи да видя отново вас двамата. Мислех вече, че миналото наистина е мъртво, населено само с призраците на хората и нещата, които съм обичала… — Тя въздъхна дълбоко. — Ох, ако знаеш само колко често съм си спомняла за теб и за Ариел, колко съм се чудила какво ли е станало с вас, дали неговият собственик го гледа добре. И изведнъж тук, пред мене моят Ариел! Толкова е невероятно, че не мога да дойда на себе си!