— Е, не е чак толкова невероятно. Маркизът притежава най-добрите конюшни в цяла Англия и няма нищо чудно, че поиска да има Ариел — такъв великолепен кон! Ама да си призная и аз много се тревожех, когато тръгнахме за Лондон. На самия търг направо ми призля от страх! Не исках да се разделя с Ариел, а пък там се въртяха едни такива млади фукльовци, дето окото им е все в нагайката. Знаех си, че той няма да пусне на гърба си никой от тях. А сетне се появи Негова светлост и на часа го купи. Наблюдавал как се грижа за Ариел още преди да започне търгът, харесал ме и докато се обърна, вече ме бе наел. Така че аз доведох Ариел в имението. Казах на маркиза, че не мога да му представя препоръки, защото последният ми работодател почина, а пък той ми каза, че всичко, което искал да знае за мене, вече го бил видял още като съм подготвял коня за търга.
— Значи ти си бил през цялото време тук с Ариел! Ох, така ми олекна! — Елизия отново се обърна към жребеца и го целуна по ноздрите. — Знае ли лорд Тревейн чий е бил Ариел?
— Ами да, след като Ариел не даваше никой да го яхне, лордът ме попита. Казах му само, че е бил на едно момиче, а той се засмя презрително и каза: „Не се изненадвам, че е толкова див!“ Ама все пак беше много учуден, че една жена се е справяла с такъв едър жребец. А, да! Той каза още, че трябва да е била опасна амазонка. Което си е вярно. И това беше. Нищо повече не рече.
— Амазонка, така ли каза? — попита Елизия, странно засегната. Тя бързо прогони чувството на обида. Не я засягаше мнението му за нея! — Какво ще кажеш за една разходка, Ариел? Обзалагам се, че и ти си се затъжил не по-малко от мен, и ти си бил на заточение. Може, нали, Джимс?
— Дадено, мис Елизия! Сега ще го оседлаем.
Спряха до един затворен бокс. Джимс отвори врата и й показа едно новородено конче с още влажна козина, изправено на несигурните си крачета. Ариел изпръхтя зад рамото на Елизия и кобилата, застанала нащрек до жребчето, отвърна с тихо изцвилване.
— Ще ви трябва здрава ръка за Ариел! — изсмя се Джимс. — Той е гордият татко!
— О, значи това е едно от неговите жребчета? — каза тихо Елизия. От пръв поглед се влюби в това сладко същество с крачета като клечки. Преливаща от смесени чувства, Елизия поведе Ариел към двора. Жребецът просто танцуваше до нея. Външно и двамата бяха същите, но с времето бе настъпила промяна. Те вече не бяха едно цяло с Ариел. Колко безгрижно бяха препускали по полята и горите, а сега Ариел имаше семейство, а тя, Елизия, принадлежеше на маркиза.
Джимс оседла жребеца, докато конярчетата и слугите гледаха със зяпнала уста как едрият жребец, до който никой не смееше да се доближи, сега потърква нежно муцуната си в лицето на красивата дама в зелено.
Джимс помогна на Елизия да възседне коня и я предупреди:
— Само не се увличайте, мис Елизия! Има време да наваксате всичко! Не хуквайте да се надбягвате с вятъра!
Тя кимна и потегли в умерен тръс. Но не можеше да заблуди Джимс. Той знаеше, че щом излязат на поляните, няма спиране!
Елизия се насочи на изток. Препускаше в галоп по пътя, който свързваше Уестърли със селото Сейнт Флауър и с главния път. На една височинка поспря, за да погледне къщата. Имаше очертанията на главна буква „Н“ — големият хол, който тя добре познаваше, образуваше напречната чертичка. Уестърли се издигаше високо над морето, на издадена навътре скала. Знамето с герба на маркиза плющеше от вятъра — знак, че господарят си е у дома. Яркочервеното, черното и златното на герба изпъкваха ясно на фона на мрачното небе.
Елизия хвърли последен поглед към морето и полетя в галоп през мочурищата към вътрешността. Хладният вятър, който облъхваше лицето й, я опияняваше. Оранжевото злато и грейналите жълти тонове на есента се сливаха в един цвят — толкова бързо препускаше Ариел със силните си крака.
Елизия прескочи с плавно движение някаква каменна стена и препусна през хълмистата равнина. Под тежките копита на Ариел хвърчаха буци пръст. Усещаше се толкова волна, толкова сигурна върху познатия гръб на големия бял жребец! Чувстваше се почти както едно време вкъщи, когато излизаше да язди в зори, следвана по петите от брат си Йън. Той препускаше като бесен, за да я настигне, а после само клатеше усмихнат глава — единственият укор за нейното лекомислие.
Вживяла се в спомена, Елизия сякаш чуваше и сега копитата на коня му след себе си… Тя неволно се обърна да погледне зад гърба си. Един конник я преследваше. За миг помисли, че смесва спомен и действителност, но бързо разпозна големия черен жребец. След нея яздеше не брат й, а маркизът. Опиянена от възбудата, тя пришпори Ариел и той литна с развята грива. И все пак разстоянието между нея и маркиза неусетно се скъсяваше. Скоро той я настигна. Наведе се, сграбчи Ариел за юздата и продължи да препуска успоредно с нея. Постепенно конете забавиха ход и спряха един до друг.