— Проклет идиот! Къде, по дяволите… — започна лорд Тревейн, но рязко млъкна, като позна ездача. — Елизия!? — Смаяните му очи горяха върху бледото лице. — Какво правиш върху този кон, дявол да го вземе! Той е опасен. Никой не може да го язди! — лорд Тревейн се наведе и се опита да я подхване, за да я премести пред себе си, но тя дръпна юздата и Ариел отстъпи назад, далеч от обсега на маркиза. Жребецът се вдигна на задните си крака, размахал застрашително копита.
— Грешите, милорд! Ето, аз го яздя!
— Да, виждам добре това! Просто не проумявам! Като нищо можеш да си строшиш врата! — Маркизът полагаше неимоверни усилия да се овладее. Черният му кон заудря нервно с копито, усетил гнева на своя господар.
— Тук няма никаква тайна, лорд Тревейн! Нали самият вие ме нарекохте веднъж вещица, ако не се лъжа?… Просто прилагам магиите си! — Елизия не можеше да се сдържи да не го предизвика още повече.
— Не съм и допускал, че ще забравиш онази случка, Елизия — парира той светкавично удара. И двамата много добре знаеха за какво намеква.
„Все гледа той да има последната дума!“ — помисли си гневно Елизия.
— Как ти го дадоха? Наредил съм най-строго никой да не се доближава до него! — В сърдития му той се промъкна любопитство. Още не можеше да проумее как е успяла да се справи.
— Аз поех цялата отговорност. Поисках да оседлаят коня, който си харесах — побърза да обясни тя, за да оправдае Джимс.
— Ти нямаш право да подронваш авторитета ми! Моята дума е закон! Не разбирам как е могъл Джимс да ти позволи да изведеш Ариел от конюшнята, след като знае, че е опасен и че съм забранил!… Трябва да е полудял! Хубаво ще го…
— Няма никаква опасност и Джимс добре знае това.
— Никаква опасност ли? Мили Боже! Ако има някой, който познава този кон, това е именно Джимс! Трябва да призная, че имаш добра стойка. Но жребецът наистина е опасен. Джимс е глупак, щом те е оставил да тръгнеш с него! Господи! Та той е тренирал това проклето животно и…
— А аз бях негова собственичка — каза тихо Елизия и погледна маркиза, опиянена от изненадата в тези златисти очи, направо ококорени срещу нея.
— Твой ли е бил?! — Маркизът я гледаше слисано.
„Гледа ме така, сякаш в момента ми изникват рога!“ — помисли си развеселено Елизия.
— Да, Ариел беше мой, но бях принудена да го продам заедно с всичко, което притежаваше моето семейство. След смъртта на родителите ми трябваше де се плащат много дългове.
Маркизът я гледаше, присвил замислено очи.
— Значи ти си била собственичката на Ариел? Сега вече зная защо е толкова див и непокорен. Прилича на господарката си, не позволява да го яхнат! — подхвърли хапливо той.
Елизия се засегна от това безсрамно сравнение, отвърна ядно:
— Да, и двамата сме твърде своенравни, особено когато се отнася до нашите предпочитания.
— Наистина, жалко за вас, лейди Тревейн! Как можа да се случи така, че точно аз да съм ваш любящ съпруг! — Той се наведе светкавично и с бързо движение я грабна от седлото. Притисна я силно към себе си, та чак я заболя.
Елизия напразно се съпротивляваше, опитваше се да го гледа право в очите, но лицето му бе наистина сърдито. Този път бе прекалила.
— Значи не искаш нито моята близост, нито целувките ми? — прошепна той и устата му се впи в устните й, грубо, жестоко, та да почувства кой е господарят. Отначало я заболя, но постепенно устните му станаха по-топли, по-меко обхващаха нейните, разтвориха зъбите й, завладяха гордата й непристъпност. Тази мекота и нежност бе много по-вълнуваща от предишната брутална атака. Той я притисна до силните си гърди и продължи да я целува, докато тялото й се отпусна в ръцете му и Елизия се предаде с една лека въздишка.
— Толкова ли си сигурна, че не копнееш за целувките ми, Елизия? — прошепна той, дъх в дъх с разтрепераната и уста. Тя стискаше очи, не се осмеляваше да надзърне в неговите от страх да не види подигравка в тях. — Погледни ме, Елизия! — заповяда той и я разтърси леко.
Най-после тя отвори очи и ги впери в неговите. В погледа й святкаше само неприязън.
— Някой ден ще признаеш истинските си чувства, Елизия! Ще те принудя да го направиш! — каза грубо маркизът.
Той отиде до мястото, където Ариел си пасеше мирно, настани я обратно на седлото и се засмя злъчно, когато забеляза явното й облекчение, че най-после се е измъкнала от ръцете му. Елизия му хвърли убийствен поглед, обърна Ариел и препусна в галоп към къщата. Маркизът я последва и почти се изравни с нея.