Честно казано, тя съвсем не изпитваше желание наистина да ги облече отново, въпреки че това щеше да го накара да побеснее. Тъкмо се мъчеше да свали ботушките си, когато се появи Люси с две слугини, които внесоха вана и кофи с гореща вода.
— Мисис Данфийлд помисли, че ще искате да се поосвежите след разходката, лейди Елизия — каза Люси плахо и я изгледа така, сякаш виждаше привидение.
— Благодаря! Помогни ми да събуя тези ботуши! — помоли Елизия. Люси се приближи бавно и предпазливо. — Какво става? — попита Елизия, като видя ужасените погледи на двете момичета.
— О, няма нищо, лейди Елизия! — промълви Люси и започна с треперещи пръсти да развързва връзките.
— Хайде, Люси! — настоя тя. — Изплюй камъчето! Какво се е случило?
— О, милейди! — закърши ръце Люси, цялата разтреперана. — Яздили сте онзи кон, дето и Негова светлост не смее да го яхне… Бил самият дявол! — Завъртя уплашено очи камериерката.
— Виж какво, Люси! Слушайте ме сега добре и трите! — обърна се строго Елизия и към другите слугини. — Няма да позволя да разпространявате разни измислици! Този кон беше мой, преди да го докарат тук. Отгледала съм го от жребче, още когато не можеше да се държи на краката си. И по-рано не позволяваше да го язди никой друг, а и сега допуска само мен! Ясно ли е? — Видя облекчението по лицата на трите момичета и продължи търпеливо: — Вие познавате Джимс и му вярвате, нали така? — Трите бонета закимаха в такт. — Е, той ме знае от пелени и може да се закълне, че не съм никаква магьосница.
Сега вече трите момичета със смях и закачки приготвиха ваната, а след това Люси помогна на Елизия при обличането.
„Колко хубаво би било да притежавам наистина свръхестествени сили, та да намеря изход от това отвратително положение! Да мога да се отърва завинаги от Негова светлост!“… — мислеше си е удоволствие Елизия, докато бавно слизаше по стъпалата на мраморното стълбище. Бе облечена в бяла рокля от муселин на зелени и сини цветчета, пристегната под гърдите със зелени копринени панделки, чиито краища стигаха чак до подгъва на роклята. Същите панделки обточваха къдричките на дългите ръкави и деколтето. Косата й бе вдигната в гръцка прическа, плътните червени букли се спускаха чак до раменете й. Странно, колко самоуверена я правеха новите дрехи! Сега вече нямаше защо да се срамува от външния си вид!
Зелените пантофки от шевро сякаш не стъпваха по земята. Елизия се плъзна безшумно през хола. Слугата отвори вратата към салона и тя видя, че маркизът е погълнат в разговор с някакъв набит джентълмен, настанил се удобно в едно от креслата пред камината. И двамата се надигнаха да я посрещнат. Лорд Тревейн огледа фигурата й с одобрение, докато тя се приближаваше към тях.
— Съпругата ми, лейди Тревейн! — каза маркизът с гордост в гласа. А може би така й се бе сторило… — Елизия, мога ли да ти представя нашия най-близък съсед, ескуайър Блекмор?
Ескуайърът взе ръката на Елизия и се поклони тромаво.
— Много ми е приятно, лейди Тревейн! Ще ми позволите ли, лорд Тревейн, да ви поздравя за избора на тази красавица?
Маркизът прие комплимента с високомерно кимване, докато Елизия се питаше какво общо има той с нейния външен вид. Тя седна кротко, като слушащо с любезна усмивка обясненията на бъбривия ескуайър.
— Просто не повярвах на ушите си, като ми казаха в Лондон, че най-после сте се хванали в капана, милорд! Това ще разбие сърцето на Луиза — провикна се гостът. Той явно още не можеше да проумее станалото.
— И как научихте новината? — запита лорд Тревейн любопитно.
— Ами писаха го и във вестника, а още преди това го бях чул по магазините.
— По магазините? — повтори изненадано лорд Тревейн, но после се разсмя.
— Ами поръчали сте разкошни тоалети за жена си, искали сте всичко светкавично, както разбрах. Таквиз неща събуждат любопитството на хората! — извини се ескуайърът пред Елизия, която погледна намръщено развеселения маркиз.
— И не сте чули нищо друго? Само, че съм се оженил, така ли? — продължи да настоява лорд Алекс.
За миг ескуайър Блекмор се посмути и близко разположените му очички нервно потърсиха някакво опасение из стаята.
— Ами… — какво да ви кажа… Нищо особено… Знаете, че за Ваша светлост все се разправят какви ли не истории… — ескуайърът се засмя неестествено шумно и продължително. Сетне хвърли към Елизия поглед, пълен с разкаяние, и се обърна към нея: — Аз все се надявах, че Негова светлост и дъщеря ми Луиза може да се съберат… Тя е луда по него. Но разбирам защо е предпочел вас… Точно така! — Той се надигна внезапно, като че изведнъж си спомни нещо. — Е, аз трябва да тръгвам! Но не исках да пропусна да ви изкажа моите благопожелания и да ви помоля да ни почетете с присъствието си утре вечер. Само преди няколко часа пристигнаха и гостите от Лондон, оставих ги да отдъхнат от дългия път. Моля ви да ни окажете тази висока чест, макар да разбирам, че бихте предпочели да си останете сами!… — каза той сладникаво. — Лейди Тревейн, за мен беше удоволствие! Лорд Тревейн, моите почитания!…