— Чудесно! Но нека да си говорим на „ти“. Името ми е Елизия. Аз също копнея за приятелка, с която да мога да си споделям. — Тя хвърли поглед към крехката фигурка на Луиза и се засмя: — Имам нужда от здраво рамо, на което да мога да се облегна понякога.
Луиза избухна в радостен смях:
— Колко хубаво! Вярвам, че ще станем истински приятелки. Толкова си мила и забавна! Сега поне баща ми няма вече да негодува, че все не успявам да привлека вниманието на лорд Тревейн. Да знаеш колко страх съм брала само при мисълта, че лорд Тревейн наистина може да ме забележи!…
— Баща ти държеше непременно да те омъжи за лорд Тревейн, така ли? — Елизия наистина не можеше да повярва, че ще се намери някой, който да иска да даде дъщеря си на човек като маркиза.
— Да, твърдо беше решил и доста се ядоса, като разбра, че маркизът се е оженил. Боя се, че татко наистина се е надявал Негова светлост да ме вземе за съпруга. Ами че това е смешно! Аз съвсем не съм негов тип.
Почти бяха стигнали до главния път, когато започнаха да падат едри капки дъжд. Те пришпориха конете.
— Надявам се, че живееш наблизо, Луиза. Иначе те каня в Уестърли. Ще впрегнат каретата и ще те закарат до вкъщи.
— О, наистина никак не е далеч. Ако побързам, ще изпреваря дъжда. Ще те видя ли скоро? — запита девойката с надежда.
— Мисля, че още утре вечер. Поканени сме на вечеря.
— Страшно се надявам, че ще дойдете. Толкова са ми чужди татковите приятели. Тази сутрин пристигнаха няколко коли с гости, сигурно ще останат за по дълго. — Луиза се усмихна малко принудено, махна с ръка, обърна кобилката си и изчезна в галоп, следвана от слугата.
Елизия също помаха за поздрав и бързо препусни към къщи. Дъждът щеше да рукне всеки миг. Чувстваше се щастлива. Бе намерила някого, с когото да си приказва и да споделя. Тя насочи коня към конюшните, като си тананикаше усмихната. Добре направи, че излезе на разходка. Бе яздила съвсем малко, преди бурята да я накара да се върне, но бе такова удоволствие да отпуснеш юздите на Ариел. Успя да прогони черните мисли от главата си, а дори и част от безпокойството, което я измъчваше.
Но усмивката и се изпари без следа и песничката секна на устните й, когато видя, че лорд Тревейн тъкмо се кани да възседне Шейх. Джимс вдигна глава с израз на безкрайно облекчение, като дочу приближаващия тропот на нейния кон. Той й помогна да слезе от седлото. Лорд Тревейн дори не посегна да й подаде ръка. Елизия събра кураж и погледна сърдитото му лице. Изглеждаше така, сякаш изпитваше непреодолимо желание ей сега да й извие врата.
— Не биваше да излизате, без да се обадите, мис Елизия! — смъмри я Джимс.
— Съжалявам, Джимс, но тук нямаше никой, а много исках да се разходя — обясни Елизия е привидно спокойствие. Изтръпна, като усети тежката ръка на Алекс Тревейн върху рамото си.
— Да влезем! Сигурно ще искате да се преоблечете. — Гласът му бе много тих и равен. Елизия го погледна изненадана. Съвсем не изглеждаше сърдит, въпреки че бе нарушила заповедите му.
— Да, точно това мислех да сторя — каза тя и махна с ръка към Джимс, който не можеше да си обясни нейното безгрижно държание. „Негова светлост кипи от ярост, какво ли конско евангелие й готви, ако не и нещо повече… А тя…“ Не бе виждал никога досега лорд Тревейн толкова бесен, колкото бе в мига, когато разбра, че мис Елизия е излязла на езда самичка. От онзи гняв сега бяха останали само свитите юмруци. Негова светлост не бе свикнал да се противопоставят на заповедите му. „Тази малка темперамента кобилка мис Елизия има да бере ядове!… И тя никак не е лесна. Но двамата сигурно все някак ще се разберат…“
Елизия се опита да освободи рамото си от пръстите на маркиза, докато минаваха през широката врата, но хватката му стана още по-здрава.
— Причиняваш ми болка! — изсъска тя, но той не й обърна внимание и я повлече към кабинета, в който досега не бе влизала — избягваше да безпокои лъва в леговището му.
Помещението беше топло и уютно, с виненочервени завеси, персийски килими и големи червени кожени кресла. Пред прозорците имаше огромно писалище от махагон. Върху полирания плот бе поставена златна фигурка на ястреб с остра човка, служеща за преспапие. В камината пращяха весели пламъци.
Без всякакво предупреждение лорд Тревейн я сграбчи и за другото рамо и я разтърси така, че главата й се замая. Най-сетне ядът му попремина. Елизия обърна към него обляното си в сълзи лице. Устните й трепереха жално.