— Ако още веднъж престъпиш моя заповед, Елизия, ще те напердаша най-жестоко! — Гласът му бе хрипкав от гняв.
— Няма да посмеете! — проплака Елизия. Тя чувстваше, че се задушава, сърцето й биеше чак в гърлото.
— Ще посмея и още как! Не се прави на толкова дръзка! Защото търпението ми свърши. Изрично ти наредих да не излизаш без придружител! И това не е прищявка, нито ограничение. Ти не познаваш местността, блатата са страшно опасни, а дебнат и други неизвестности. Тук сме на брега, а знаеш, че воюваме с Франция. Из заливите могат да се крият контрабандисти, шпиони и всякаква сган!
Елизия го гледаше ужасена, изпълнена с чувство за вина. Маркизът й бе забранил да язди самичка само заради собствената й безопасност.
— Съжалявам, лорд… милорд! — заекна тя объркана. Просто не можа да изрече името му.
— Името ми е Алекс. Алекс! Произнеси го най-сетне! Хайде!
— Алекс — промълви тихо тя, вперила очи в огъня.
— Точно така! Алекс! Не беше чак толкова трудно, нали? — Той пусна раменете й и се обърна с гръб към нея.
— Наистина съжалявам. Но винаги съм яздила сама, не съм свикнала някой да се тътри след мене — опита се да се оправдае Елизия.
— Тук няма да яздиш сама! Ще правиш каквото ти казвам и няма да поставяш под въпрос моите нареждания!
— Ако ми беше казал причината, щях да послушам съвета ти — отвърна остро Елизия. Нямаше и помен от моментното й смирение.
— Не е необходимо да ти давам обяснения, скъпа! Ще изпълняваш нарежданията ми, независимо защо съм ги дал. — В надменния поглед на маркиза се мярна предизвикателство.
— С други думи, аз съм твоя робиня, твое притежание! Това вече не мога да търпя! И аз имам воля и чувства, за мен те са по-важни от твоите заповеди.
Лорд Тревейн я измерваше с присвити очи, стиснал ръце в юмруци.
— Ако не бях джентълмен, скъпа, щях да те плесна. Но не искам да обезобразявам хубавото ти личице.
— О, не се притеснявай! Удари ме! Ти непрекъснато ме заплашваш със сила. Откакто те срещнах за първи път, само една мисъл ти се върти в главата: как да ми причиниш физическа болка!
— Мила моя, ако знаеше какво ми се иска, откакто те срещнах за първи път, не би ме предизвиквала да ти доказвам мъжествеността си с физическа сила. Методите, с които мога да те укротя, никак няма да ти се харесат! — Алекс говореше с преливащ от презрение глас. Златните му очи оглеждаха тялото й и проблясваха опасно.
Елизия уплашено отстъпи назад. Изведнъж й стана страшно от думите му.
— Не искам да те предизвиквам. Но ти трябва да разбереш, че аз не съм някакво безгръбначно, не съм жена, която се подчинява сляпо на съпруга си, без да държи сметка за собствените си желания. И ще остана такава, независимо от това, как ще се опитваш да ме командваш!
— О, така ли, мила моя? Не предполагах, че съм се оженил за представителка на движението за защита на волята. Много съдържателен разговор водим, няма що! Просто съм съкрушен. Какво ли ще си помислят приятелите ми? — Лорд Тревейн сви подигравателно устни и седна в едно от червените кресла. — Аз пък се заблуждавах, че ти си интелигентна и възпитана жена, която ще ме приеме като свой съпруг и господар.
— Само знаеш да се подиграваш! — разярено му отвърна Елизия. Тя тръгна към вратата, но се обърна и го прониза с убийствения поглед на зелените си очи. — Запази си подигравателното отношение към брака. Нека бъде така! Никой от нас нито ще иска, нито ще очаква нещо от другия!
Тя излетя от стаята, без да чуе сърдития глас, който властно извика името й.
Елизия се обърна по гръб и впи очи в чернотата на балдахина над главата си. От часове се въртеше и не можеше да заспи. Седна и обхвана с ръце коленете си. Мислеше за безкрайната вечеря, която бе изтърпяла, без да съзнава какво яде. Ястие след ястие, блюдо след блюдо… Беше благодарна, че огромната маса я отделяше от маркиза, който я поглеждаше намусено чак от другия край. Не вярваше, че някога ще могат спокойно да вечерят двамата. Клетият Антоан! На сприхавия френски готвач сигурно му се плачеше, като гледаше как неговите кулинарни шедьоври заминават недокоснати към масата на прислугата.
Колко ще издържат и двамата на тази вражда? Елизия имаше чувството, че войната между тях, доставя удоволствие на маркиза, докато тя ставаше все по-напрегната и по-нервна. Очакваше нащрек поредната му забележка, за да може да я парира. Силите й бяха изчерпани.
Усещаше, че над нея е надвиснала заплаха. Като че ли беше застанала на ръба на някаква пропаст — една погрешна стъпка можеше да я прати на дъното, откъдето нямаше спасение. Въпреки че не познаваше добре характера на Негова светлост, Елизия инстинктивно долавяше, че той целият кипи от гняв и с всеки изминал час става все по-зъл. Изглежда, че тя имаше дарбата буквално да го разярява. „Чудесно! Значи самонадеяният маркиз си намери майстора с мен!“ — помисли злорадо тя. Радваше се, че е като трън в очите му. Ако изиграе правилно козовете си, маркизът ще разбере най-сетне кой държи по-добрите карти в тази игра на волята.