Позвъни за Люси, загърна се плътно в робата си, отиде до прозореца и погледна морето, все още развълнувано от вчерашната буря. Тежки вълни подмятаха малките рибарски лодки, излезли извън залива.
Как ще погледне Алекс в очите? Какво ще каже той? След всичко, което се случи… Опита се да отпъди спомена за интимните подробности от изминалата нощ. Чудесно можеше да си представи подигравателната му усмивка и победоносните искрици в очите му. Не би могла да понесе, ако й каже нещо, което би омърсило пламенната близост на тази нощ.
Погледът на Елизия се плъзна в далечината, но тя не виждаше нищо, погълната от мисълта, как ли ще протече следващата им среща. Дали да се преструва на безразлична, да се държи с хладно презрение, като че ли й е все едно какво ще стане с чувствата, които така я бяха преобразили. Вече не беше невинно момиче. Сега е жена, жената на Алекс, един толкова взискателен и опитен любовник…
Нещо се раздвижи в далечината и я накара да се взре по-внимателно. По пътя се носеше червено-жълта карета. Двата буйни червеникави коня едва се подчиняваха на мъжа, който се опита да ги удържи, когато влетяха в двора. Отзад идваше още една карета, която се клатушкаше бавно по разкаляните коловози. Джентълменът с шарената карета успя да спре конете е помощта на две от конярчетата. Той се оглеждаше нервно, докато се разхождаше нетърпеливо напред-назад.
Елизия отиде до гардероба, дръпна първата рокля, която й попадна, и бързо се облече. Трябваше да види какво става навън. С умелата помощ на Люси бе готова за десетина минути и вече слизаше бързо по стълбата. Косата си бе превързала с жълта панделка в цвета на муселинената рокля. Люси бе избрала подходящи обувки и бе метнала на раменете й топъл шал на едри цветя.
В големия хол цареше невъобразима бъркотия. Елизия повика Браун, но той бе изгубил обичайната си мудност, подтичваше нанякъде с разрошената си бяла коса, щръкнала върху главата му, и си говореше сам.
Сигурно се е случило нещо… Нещо ужасно! За да накара Браун да загуби самообладанието си, изграждано в продължение на цели петдесет години служба в този дом. Алекс! Сигурно Алекс е ранен, сигурно се е случило нещастие… Елизия изпадна в паника. Втурна се към външната врата. Не остана и помен от решението й да се покаже равнодушна. Нямаше никакво безразличие в тази малка жълта вихрушка от развети поли и ресни, която изтича навън.
Чарлз Лактън чу приближаващите се стъпки, обърна се и се взря с изумен поглед в тичащата към него жена. Бе очаквал да види лорд Тревейн, а не това невероятно видение, облечено в жълто, което се хвърли към него. Той бързо отстъпи няколко крачки.
Момичето спря пред него и две разтреперани ръце сграбчиха ръкава му. Той гледаше смаян пребледнялото лице и разширените от вълнение яркозелени очи.
— Какво се е случило? Къде е? Ранен ли е? — задъхваше се Елизия, впила умолително очи в лицето на младия джентълмен. — Какво е станало с Алекс?
— С лорд Тревейн?! — възкликна Чарлз объркан. „Да не би маркизът да е болен? Коя е тази жена?“
Той чак сега забеляза колко е хубава! Вече не се боеше, че ще го нападне. — Доколкото зная, той е…
— … Добре! — довърши мисълта му един плътен глас зад гърба им.
Елизия се обърна и видя мъжа си, застанал до тях. Гледаше я с въпросителен, недоумяващ поглед.
— Не допусках, че това може да има някакво значение за вас, милейди — прошепна той и златните му очи изгубиха твърдостта си, като я видя толкова разтревожена. — Чарлз? — обърна се той не особено любезно към госта. — Какво те носи насам?
— Ами… — започна новодошлият, но бе прекъснат от пристигането на другата карета, която спря до тях.
— Какво означава всичко това, по дяволите! — извика Алекс, като видя, че това е собствената му карета. — Бих ви помолил да ми отговорите! — В гласа му прозвуча заплаха, но той рязко млъкна, защото вратичката на каретата се отвори и отвътре се появи тъмна къдрава глава с бяло като платно лице и трескави сини очи.
— Питър! — извика Алекс изненадан, но веднага забеляза болезнената бледност и празния ръкав на брат си. Той пое олюляващия се момък, преди да рухне на земята. Подвикна на Лактън да му помогне. Двамата понесоха отпуснатото тяло на Питър към големия хол.