— О, да! — отвърна Алекс и щастливият спомен за последната нощ просветли мрачното му лице.
— Още не ми се вярва. Ти да си женен!? Без да ми кажеш нито думичка! Заяви само, че искаш да напуснеш Лондон, защото всичко ти е омръзнало. Знаех си аз, че не е това причината! А ти през цялото време си се стягал да се жениш, така ли? Аз познавам ли я?
— Не, не я познаваш, но скоро ще имаш това удоволствие — обеща Алекс.
— Както чувам, била истинска красавица. Виж, това не ме изненадва. Зная, че разбираш от жени.
— Да, Елизия е необикновено красива. Но не отговаря на модните лондонски представи за хубост. Не е някакво сладичко, синеоко, русо ангелче. Намерих си истинска вещица с отровнозелени очи и огнена, дива коса… И темпераментът й напълно подхожда на външността, и езикът й е остър… — Алекс изглеждаше страшно горд с тази комбинация.
— О, ти ще се справиш с нея, обзалагам се! — изрече Питър със страхопочитание. Добре познаваше тираничния нрав на брат си, който винаги искаше да командва. И все пак не всичко му беше ясно…
— Понякога имам известни съмнения — призна Алекс и замислено поклати тъмнокосата си глава.
— Знаеш ли, все още не разбирам, как стана тази работа. Как се срещнахте? Но щом сте мислили да се жените още докато ти беше в Лондон, значи онези приказки не са верни?! Въпреки всичко, което твърдеше Жокера… — Питър все още имаше известни съмнения, само че не му се щеше да ги споделя с брат си. В края на краищата това бе твърде деликатна работа… Но не можа да се сдържи: — Добре де, ама цветът на косите е точно като на момичето, за което…
— Бъкингам? Какво ти е разказвал този негодник? — Алекс сви презрително устни.
— Виж какво, всъщност не исках да те занимавам с това, защото не знаех дали е вярно. А и в такива случаи въпроси не се задават. Не виждах друг изход, освен да го извикам на дуел. Ако е вярно това, което разправяше, той си заслужаваше смъртта заради гнусното си коварство. А и да не е вярно, пак заслужаваше да умре, защото разпространяваше такива долни клюки по твой адрес.
— Ти с Бъкингам ли се дуелира?! — Този път Питър бе успял да изкара Алекс от хладната му сдържаност.
— Ами да. С кого другиго?
— Ти… Значи ти си убил Бъкингам?
— Нали това се опитвам да ти обясня през цялото време! Наговори ми на четири очи такива отвратителни неща, че трябваше да му дам урок. Знаеш ли, струва ми се, че той просто си го търсеше. Сякаш си бе поставил за цел да го извикам на дуел. А аз бях длъжен да го направя след всичко онова, което ми изприказва. Чудя се защо ли искаше да ме убие? — Питър разпери здравата си ръка. — Никога не съм имал нещо против него.
— Той мрази мене, Пит. Надявал се е, че ще може да те убие. Знаеше колко държим един на друг и ако те загубя. Бедата му е, че не те е улучил.
— О, съвсем за малко не успя. Добре че си имах едно на ум, знаех, че крои нещо, иначе отдавна да ме е изпратил на оня свят. Дължа живота си на Чарлз. Ако той не ме бе предупредил, сега нямаше да съм жив.
Алекс изгледа с обич брат си. Разбра, че е бил на косъм от смъртта.
— Фактически ти си уредил моите сметки с Бъкингам. Много съм ти благодарен, Пит! Съжалявам само, че рамото ти пострада.
— За мен е чест, да ви служа, милорд! — ухили се гордо Питър. Похвалата на брат му го накара да забрави пулсиращата болка в рамото. — И кога ще се запозная с младата лейди Тревейн?
— Има време. Сега трябва да си почиваш, иначе Дани жив ще ме одере — каза Алекс, като чу зад гърба си шумоленето на фусти. Дани се приближи с поднос в ръце.
— Ама аз имам да те питам още за хиляди работи! Не си тръгвай, Алекс! — оплака се Питър, когато брат му се запъти към вратата.
— Сега ще се облегнете послушно назад, мастър Питър! — разпореди се Дани. — А пък вие ще си вървите, лорд Алекс! Прекалено дълго се задържахте при него. Хайде, тръгвайте!
— Срещу този командир съм безсилен, Питър! — каза Алекс и остави брат си на досадните грижи на Дани.
Маркизът бавно тръгна надолу по стълбите, от ума му не излизаше бледото лице на Питър. Той сви гневно юмруци при мисълта за двойното предателство на Бъкингам. Прииска му се този негодник да възкръсне, та самият той да има удоволствието още веднъж да го убие.
Алекс поклати глава в недоумение: никога не бе допускал, че Бъкингам го мрази толкова дълбоко. Този човек сигурно е бил луд! Маркизът повдигна рамене и се опита да отпъди мисълта за Бъкингам. Запъти се към салона, откъдето се чуваха гласове. Застана тихо до вратата, загледан в жена си, която бе изцяло погълната от онова, което Лактън възбудено разказваше. Алекс се усмихна, като видя колко слисана и ужасена е тя от приказките на госта. Ала той видя и с какъв възторжен поглед я съзерцава. Вдигна едната си вежда, развеселен и изненадан. Тя обаче изглеждаше напълно недосегаема, затворена здраво в пашкула на собствените си мисли, непроницаема.