Лейди Уудли си глътна езика, не бе очаквала такава острота. Тя нервно вдигна ветрилото си, като че искаше да нанесе удар. В този миг се появи Алекс и застана между двете жени.
— Както виждам, вече сте се запознали — каза той спокойно. Не му убягна нито поруменялото лице на Елизия и святкането на очите й, нито гузното изражение на Мариана. — Бих искал да те представя на няколко хора, мила — каза той и умело изведе Елизия от опасните води. — Ще ви помоля да ни извините, лейди Уудли.
— Една от любовниците ви, нали, милорд? — попита Елизия с любопитство, като се помъчи гласът й да прозвучи колкото е възможно по-равнодушно.
— Може би. Предполагам, че не ревнувате, милейди?
— Ни най-малко, милорд. Макар, че току-що ми бе заявено, че доста жени ще бъдат изправени пред този проблем.
Лорд Тревейн се изсмя с пълно гърло и наистина изненада мнозина от присъстващите, които не можеха да повярват, че именно надменният маркиз се смее толкова сърдечно.
— Сещам се за думите на един неизвестен поет, който съвсем точно описва чувствата ми в момента. Как беше казано? — Той се замисли. — Ах, да! Започва така: „Ти трябва да поседнеш, да вкусиш от плътта ми, каза Любовта.“ Съгласна ли сте с мене? — Погледът му бе предизвикателен. — Е, аз рядко отхвърлям покана за ядене, особено ако е добре приготвено…
— Сигурен ли сте, че не сте си съчинили сам това стихче някоя вечер във вашия клуб, когато скуката и виното са били позамъглили съзнанието ви?
— О, вие наистина сте гениална, когато става въпрос за очерняне на най-блестящите ми способности — захили се маркизът.
— Не знаех, че притежавате такива, милорд.
— Явно няма защо да се опасявам, че може някога да ме похвалите, милейди. Ще запомня, че не трябва да ви възлагам надгробното слово, когато умра, иначе отивам направо в пъкъла!
С тази хаплива забележка той я остави на ескуайъра, който я поведе към трапезарията. Елизия седна отдясно на домакина, който оглавяваше масата. Алекс бе настанен отляво на ескуайъра, срещу нея. Единствените двама души, с които Елизия охотно би вечеряла, седяха някъде в дъното на безкрайно дългата маса. Чарлз и Луиза бяха настанени сред по-обикновените гости.
Елизия избягваше да поглежда през масата. Алекс седеше до лейди Уудли, на чието лице се четеше отвратително самодоволство. „Като котка, която е излапала канарчето! Дано се задави дано!“ — помисли си Елизия, докато наблюдаваше как лейди Уудли закачливо флиртува с Алекс. „Така значи, вдовица…“ ескуайърът бе непресъхващ извор на информация, особено по адрес на красивата вдовица. Той направо я боготворял, а цял Лондон я наричал Несравнимата… Дори и непосветеният наблюдател би забелязал веднага, че вдовицата проявява жив интерес към Алекс и че двамата се познават твърде отблизо.
— Моля, ще ми позволите ли да ви заговоря, мадам? — обади се французинът до Елизия. Говореше с едва доловим акцент. — Този ростбиф е великолепен, нали? — Той бързо й подаде солта с изискан жест. — Заповядайте, лейди Тревейн!
— Благодаря, мосю, но аз не зная името ви! — отвърна тя на отличен френски.
Мургавото лице на младия французин светна от радост.
— Очарован съм, мадам! — ахна той. — Аз съм Жан Клод Д’Обержер, граф Дьо Кантер. Толкова се радвам, че мога да ви говоря на родния си език — продължи той по-свободно. — Сега вече не се чувствам чужд… в тази студена страна. Това ме сгрява, като че съм отново в моята слънчева Франция. Оставам ваш предан слуга, мадам! Бях ви представен, но сигурно не сте запомнили един толкова незначителен французин… каза младият мъж престорено тъжно.
— Как да не ви помня, графе! Нали вие ме измъкнахте от досадния монолог на жената на свещеника, която ми говореше, за някакви бродерии и бодове.
— За мене беше истинско удоволствие да ви спася от онази благородна дама — засмя се обезоръжаващо тон. — Наистина е много любезно от ваша страна, лейди Тревейн, че оказвате благоволение на един французин, затъжил се за мелодията на своя език. Очарователният ви глас ми напомня за нашите дами, които така сладко и весело разговарят и се смеят. За беда всичко това е вече минало. Една страшна трагедия и аз се превърнах в просяк.
— Значи сте емигрант, графе? Трябва да е много тежко за вас тук, в Англия? Но не бива да се чувствате като просяк! Конфискувани ли са имотите ви?
— Точно така. За съжаление това е тъжната истина. А сега Малкият капрал разби всичките ми надежди, че бих могъл да се върна в моята Франция.
— Наполеон? — изграка един остър глас. — Мислите ли, графе, че той може да нападне Англия?
Безобидните разговори наоколо секнаха. Всички искаха да чуят какво ще отговори графът на нервния джентълмен.