Елизия прие да й поднесат чашка мадейра, заслушана в приятното бъбрене на дамите, които си разказваха разни пикантни историйки. Шепнешком може би говореха и за самата нея — темата на деня. Тя се чувстваше изолирана от останалите. Те не бяха от средите, в които се движеха нейните родители. Бяха твърде обикновени хора. „Нямат нищо общо с лондонския елит“ — констатира за себе си тя. Но знаеше, че Алекс прие да дойдат на приема, защото държеше да я представи на тези лондончани. Искаше да е сигурен, че всички подробности за нея ще стигнат по най-прекия път до Лондон, сега вече достоверни, така че всички измислици да пресекнат още в зародиш. Иначе маркизът почти не общуваше с ескуайъра и неговата компания.
Елизия се огледа за Луиза и я видя в плен на някаква мастита дама в другия край на салона. Луиза улови погледа и се усмихна. След това направи физиономия и се обърна отново към събеседницата си, която размахваше лорнета си като меч. Елизия пристъпи към една от витрините с порцелан и заразглежда предметите. Нарочно се преструваше, че е изцяло погълната от тях, за да може да чуе какво си говорят две крещящо облечени млади жени.
— Представи си! Червенокоса! Това изобщо не е модерно — каза младата жена с руси къдрици и кукленско лице, докато се оглеждаше самодоволно в огледалото.
— Така е. А и тази внезапна женитба! — отвърна пълничката й събеседница с поверителен тон. — Нали разправяха, че се очаква годежът на маркиза с лейди Уудли да бъде обявен всеки момент! Джон твърдеше, че няма мъж, който да й устои! Дори и лорд Тревейн.
— Представям си как е побесняла! — Блондинката се изкиска злорадо. — Постоянно говореше за тези смарагди, все повтаряше, колко щели да й приличат… — Жената хвърли поглед към Елизия, която явно бе погълната от порцелановите фигурки, и прошепна неохотно: — Трябва да призная, че й стоят страшно добре. С тази нейна коса и изобщо…
— Лейди Уудли сигурно е позеленяла от завист колкото смарагдите — дръзко каза събеседницата й.
Двете избухнаха в смях, хвърляйки злобнички погледи иззад ветрилата си.
Елизия се отдалечи, като едва прикриваше усмивката си. Значи Лондон бе очаквал сватба между Алекс и лейди Уудли? Сега й стана ясно защо вдовицата й мяташе такива отровни погледи — очаквала е тя да бъде следващата маркиза. Какво ли се бе случило, за да я изостави Алекс? Сигурно никога нямаше да узнае… Но все пак имаше лошо предчувствие. Лейди Уудли положително не бе свикнала да губи, а и не би се признала лесно за победена. Тъмнокосата вдовица бе опасен враг.
— Толкова съжалявам, че не можах и думичка да разменя с теб, Елизия! — каза зад гърба й Луиза, която безшумно се бе приближила.
— Но това е напълно нормално! Трябва да забавляваш гостите! Аз пък разглеждах този порцелан. Забележителна колекция!
— Да, мама е страстна колекционерка. Всъщност аз изобщо не държа да разговарям с гостите. Но още не умея да се оттеглям вежливо, когато ми доскучае… Моля те! — Тя хвана Елизия за ръка и я повлече след себе си. — Искам да ти покажа още някои от витрините на мама. В библиотеката можем да си поговорим, без да ни смущават.
Измъкнаха се незабелязано от салона. Луиза заведе Елизия в библиотеката, в която се намираше голям остъклен шкаф с умело подредени ориенталски вази и чинии. Помещението не бе толкова голямо, колкото библиотеката в Уестърли, а и изборът на книги бе далеч по-скромен. Голяма част от библиотеката служеше за излагането на различни сбирки. Имаше дори витрина с богато инкрустирани ножове и мечове. Елизия потръпна при вида на святкащите им остриета.
— Ох, толкова се радвам, че дойде тази вечер! Изпаднах в ужас, като научих, че Питър Тревейн е преживял злополука. Надявам се скоро да се оправи!
— Да, сигурно бързо ще се възстанови. Дани, нашата икономка, е по-добра от всякакъв лекар. Иначе Алекс не би го оставил сам тази вечер.
— Да, сигурно… — Луиза млъкна плахо. Тя се поколеба, не смееше да изрече онова, което й бе на езика. Малкото й личице изглеждаше уплашено и разтревожено.
— Хайде, кажи какво има? — окуражително попита Елизия.
— По какво познава човек, че е влюбен? — изстреля момичето на един дъх.
Елизия се обърка. Не бе очаквала такъв въпрос?
— Ами… и аз не зная съвсем точно — предаде се тя накрая.
— Но ти би трябвало да знаеш! Имам предвид, омъжила си се за лорд Тревейн. Кога забеляза, че си влюбена в него? — Очите на Луиза придобиха замечтан израз. — Сигурно е прекрасно да знаеш, че и ти си обичана… Наблюдавах как те гледа маркизът. Беше просто болен от ревност по време на вечерята, когато френският граф ти държеше ръката и флиртуваше с тебе. Лорд Тревейн непрекъснато те следеше, щом ти не го гледаше.