— Така ли? — попита изненадана Елизия. А тя си мислеше, че той изцяло е погълнат от лейди Уудли. Тази жена сигурно и залък не хапна, без да поиска съвета му… Отрупаната й с пръстени ръка все беше на рамото му.
— Е, казвай! — настоя Луиза.
— Какво да казвам? — сепна се Елизия, защото мислите й бяха някъде далече.
— Кога установи, че обичаш маркиза? И откъде разбра, че това е истинска любов?
Елизия се взря внимателно в изпълненото с очакване лице на момичето. Как можеше да й признае, че изобщо не е обичала Алекс и че не знае нищо за любовта? Защо да разрушава романтичните представи на Луиза? Имаше ли право да я обременява със собствената си горчилка? Явно, че Луиза е влюбена в някого и то за първи път. И самата Елизия бе имала подобни мечти, ала сега знаеше, че това са били фантазии на наивна и глупава ученичка.
— За мене… любов е, когато вече не можеш да мислиш за нищо друго, освен за човека, в когото си влюбена. Чувстваш се самотна, щом той не е при тебе, а ставаш нервна и раздразнителна, в негово присъствие… Иска ти се да му се харесаш, да го направиш щастлив. Изпитваш ревност към хората, с които общува. И най-главното: за теб неговото здраве, щастието и самочувствието му са по-важни от твоето собствено състояние!… Никаква жертва не ти се струва голяма, когато е направена за него. Грижиш се за него, изпитваш страх заради него… — Докато изреждаше, Елизия с изненада осъзна, че изпитва точно такива чувства към Алекс, но досега не си бе давала сметка за това. — Не бива да му се случи нищо, което би го откъснало от тебе, иначе няма да можеш да живееш.
Млъкна, ужасена от истината, която обърканото й и измъчено съзнание разкри неволно и за нея самата.
„Обичам Алекс!“ — повтаряше си мислено тя. Как се бе случило това? Нали уж го презираше и мразеше? Искаше да избяга от него при първа възможност… А сега с радост сама би заключила вратите на своя затвор и би хвърлила някъде ключа. Държа се като безумна, когато помисли, че е ранен… Или по-точно държа се като влюбена. Още тогава пред очите й се разкри истината, но тя бе сляпа да я осъзнае. Беше убедена, че е само желание, но не и любов.
При мисълта за Алекс тя изтръпна. Какво ли значение имаха нейните чувства? Те сами щяха още повече да я измъчват, защото не бяха споделени. Той я желаеше наистина, но тя не означаваше нищо за него. През нощта, която прекараха заедно, той не спомена думата „любов“. Бе шепнал нежни думи, които я възбуждаха, но не заговори за любов. Тя бе само една от многото жени в живота му — жената, която го привличаше в момента. Скоро щеше да й се насити, както бе станало с лейди Уудли и десетки други красиви жени. Би ли могла да понесе да го види увлечен по друга? Ами ако замине за Лондон и да я изостави сама в Уестърли? Не само това не! А, ако той разбере, че го обича, ще стане още по-лошо. Колко ли ще се забавлява — още едно разбито сърце!
Елизия се запита дали именно нейното презрение и откритата й омраза не го привличат. Той беше свикнал да му се възхищават. Ако продължава да му се съпротивлява, поне няма да му даде възможност да се отегчи от нея толкова скоро… А може и да успее да спечели любовта му. Но как ще се преструва, след като напълно е капитулирала пред него, след като вече е наясно, че го обича безумно? Може ли нещо да убегне от тия негови златисти очи? Вярно, че враждебността помежду им донякъде бе изчезнала, но почвата под краката й все още бе твърде несигурна. Въоръжен неутралитет — това би било най-точното определение за отношенията им. Продължаваха да се дразнят взаимно, да си нанасят удари с язвителните си забележки, но все пак се долавяше дружелюбност. Ала тази дружелюбност лесно можеше да изчезне.
Не, Алекс не бива да узнае, че тя го обича! Елизия си даде клетва: никога, освен ако и той не отвърне на нейната любов. Не бива да му разкрива никакви слаби места, където би могъл да я уязви. Ще играе играта по свои собствени правила, независимо от това, какъв ще бъде изходът.
— Елизия! Елизия! — В гласа на Луиза прозвуча тревога. — Какво ти е? Така пребледня! Да не си болна?
— Не, добре съм — отвърна глухо тя. „Толкова добре, колкото може да бъде човек с разбито сърце“.
— Знаеш ли, и аз си представях любовта по този начин. Ох, точно така се чувствам! — Луиза хвърли поглед през рамо, за да се увери, че са сами, и продължи с поверителен тон: — Запознах се с най-чудесния от всички мъже, Елизия. Висок, хубав!… С най-красивите сини очи и с червеникави коси… — Очите на Луиза грейнаха при мисълта за нейния възлюбен, страните й поруменяха. — Името му е Дейвид Фрайди. Казвам ти, той е най-сладкият, най-милият човек на света! Запознахме се преди две седмици. Бях излязла на езда, а Дав започна нещо да куца. Слугата тръгна да ми доведе друг кон. И изведнъж пред мене застана този мъж! Извади камъчето от копитото на Дав, заприказвахме се и той се държеше към мене като… Убедена съм, че е джентълмен, макар да бе облечем като моряк. С него изобщо не бях плаха, не се запъвах, както с онези господа от Лондон…