Елизия вирна гордо брадичка, заобиколи слисаната си противница и се отправи към салона, откъдето долитаха смехове.
На връщане от Блекмор Хол, каретата хлътна в някаква дупка и Елизия политна към маркиза. Тя се дръпна като опарена и се сви още по-далеч в своя ъгъл. Отвърна лице, за да не вижда любопитния му поглед, и се взря в тъмнината навън. От главата й не излизаха ехидните думи на лейди Уудли и ужасният й смях. Щеше ли Алекс да се върне отново при вдовицата? Дали наистина я е молил да му стане жена и тя го е отхвърлила? Говореше се, че всъщност, той не е искал. Но ако е вярно онова, което тя каза, беше напълно възможно да е побързал да се ожени именно, за да спаси наранената си гордост. О, Боже! В никакъв случай не бива да показва на Алекс, че го обича, особено след като той продължава да е влюбен в лейди Уудли.
Какви лъжи само наговори на вдовицата! Като че ли клюките изобщо имаха някакво значение! Елизия би понесла с радост и най-тежката мизерия, стига да можеше да спечели частица от неговата любов! Какво й бе хубавото на тази разкошна къща, когато бродеше сама из безкрайните зали и гостни? За какво са всичките тези коприни и кадифета, когато нямаше кой да я забележи? Бе притежателка не само на празна титла, но и на празно сърце.
В наивността си бе смятала, че ще успее да накара Алекс да се влюби в нея. Може би щеше да стане, ако той не се бе оженил за нея от отчаяние. Повярва му, когато й заяви, че просто е решил да се ожени, че това хем отговаряло на плановете му, хем щяло да спаси името й…
„Лъжи, лъжи, само лъжи!“ — плачеше сърцето й. Всичко рухна. Сега вече знаеше, че в живота му има друга жена. Как би могъл да се влюби в нея, когато го разяждаше мъка по лейди Уудли?
Елизия слушаше с половин ухо разговора между Алекс и Чарлз, гласовете им се сливаха в някакъв монотонен шум, докато тя продължаваше да се взира в черната нощ. За миг стисна очи, защото я заслепи някаква светкавица в морето. Но тя веднага изчезна, може би беше само отражение от фенерите на каретата. Видя бледото си лице, отразено в стъклото, тъмните тревожни очи като разпалени въглени. Придърпа подплатената наметка върху голите си рамене и усети топлата милувка на пухкавите кожи по шията и по страните си. Въздъхна и затвори очи — да помечтае за онова, което би могло да бъде…
Някакво тъмно очертание, сякаш къс от самата скала, се отдели от стаените сенки и се изправи на пътя. Фигурата остана неподвижна, вперила очи след черната карета, която бавно се стопи в мрака.
Мъжът се обърна към морето, огледа бавно със зорки очи хоризонта и най-сетне видя онова, което търсеше: някаква светлинка проблесна три пъти и изчезна. После погледна към скалите, макар да знаеше, че не ще може да види ответния сигнал на добре засенчения фенер. Корабът сигурно щеше да навлезе в някой от многобройните заливи. Човек трябваше да познава отлично брега, за да открие мястото, където корабът щеше да разтовари тайно своя скъп товар. Цялото корнуолско крайбрежие бе прорязано от дълбоки каньони и безброй закътани заливчета — сигурно убежище за контрабандистите.
Дейвид Фрайди прекоси пътя, отвърза коня си, който бе оставил зад скалата, метна се на гърба му и препусна покрай брега, докато стигна мястото, където той се вдаваше остро напред и образуваше естествено дълбоко пристанище, същински фиорд, в който се вливаше реката, идваща откъм мочурищата. Тук Дейвид слезе от коня и го скри в малката борова горичка. Пропълзя предпазливо към ръба на каньона и надникна надолу.
Изведнъж ронливата скала поддаде и той полетя напред. Удари се жестоко в една издатина и отчаяно се скопчи в някакъв остър ръб — този крехък скален гребен го спаси от неминуема смърт.
Дейвид остана да лежи зашеметен, не можеше да сдържи стоновете си, не можеше да си поеме въздух… Ужасен от шума, който вдигна, той млъкна и се заслуша. Слава Богу, нямаше признаци, да са чули нещо, долавяше само пляскането на морето. Сигурно хората бяха още в клисурата и товареха колите. Тътенът на прибоя бе заглушил шума от падането и стенанията му, а човекът, оставен на пост горе, на шосето, да следи за митничарите, бе твърде далеч, за да чуе нещо и да вдигне тревога.
Дейвид се огледа. Оттук виждаше ясно малката бригантина, пуснала котва отвъд линията на прибоя. Една лодка се плъзгаше към сушата, където я очакваха неколцина мъже.
Дейвид можеше да наблюдава пътеката под самата скала. Настани се по-удобно. Сигурно щеше да мине доста време, докато разтоварят всичко и тръгнат да се изкачват нагоре през теснината. Но той беше търпелив. На всяка цена трябваше да унищожи това гнездо на контрабандисти! Впрочем самите контрабандисти не го интересуваха чак толкова. Мъжете, които рискуваха главите си, като пресичаха с корабите си Ламанша, охраняван от флотата на Нейно величество и от бреговата охрана, бяха обикновени изпълнители. А той искаше да пипне едрата риба — човека, които положително се намирайте на английска земя и дърпаше конците на цялата организация, без да мърси собствените си ръце.