Човекът, когото трябваше да разобличи, бе ескуайър Блекмор. Този човек принуждаваше селяните да работят за него, изнудваше ги с непрекъснатото преграждане на земите и горите си, и то все така, че да не остане много място нито за обработваема земя, нито за пасища. Блекмор затвори калаените мини, остави стотици хора без работа. Държеше в ръцете си цялото село. И тъй като риболовът не вървеше и малцина успяваха да напълнят мрежите си, хората приемаха да участват в контрабандата, за да не умрат от глад.
Да, Дейвид Фрайди искаше да пипне ескуайър Блекмор. Но в мисълта му изникваше споменът за онези доверчиви сиви очи… Нима ще разруши света на Луиза Блекмор? Тя бе невинна, дори не подозираше за тъмните сделки на баща си. Дейвид не бе срещал досега толкова мило и скромно създание. И беше само на шестнадесет-седемнадесет години, същинско дете.
Не бива да позволява тя да пострада! Трябва някак си да я пощади. Но как? Бе му поставена задача да разобличи предателя и да го арестува. Дългът му повеляваше да го стори. Но ако се случеше това, тя щеше да се чувства опозорена и унизена. Какво щеше да изпитва към човека, съсипал собствения й баща? Омраза? Отвращение?
„Каква ужасна бъркотия!“ — помисли си Дейвид отчаяно. Пред него се очерта силуетът на малка колиба сред блатата. Въпреки че нарочно бе направил голямо отклонение, той хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой не го е проследил. Не можеше да рискува да бъде открит. Слезе от коня, почука силно два пъти и влезе в колибата.
Единственото помещение бе осветено от мъждив фенер. До грубо скованата маса в средата на стаята седеше едър мъж.
— Добър вечер, сър! — поздрави Дейвид и отдаде чест.
— Е, вечерта едва ли е чак толкова добра, лейтенант! — отвърна намръщено мъжът и се сгуши зиморничаво в куртката си. Над високата яка останаха да се виждат само сивите рунтави вежди и дълбоките очи. — Седнете! Отдъхнете си! Изглеждате унил. Да не би да сте имали някакви трудности?
— Не, сър! Просто се подхлъзнах на една скала — отвърна Дейвид и вдигна извинително рамене.
По-възрастният го изгледа недоверчиво, но веднага се засмя:
— Не бих искал да ви изгубя, млади човече! Все още ви е трудно на сушата, и аз след това място не мога да си намеря.
— Мисля, че никога няма да свикна да ходя по сушата, сър. Още усещам палубата под краката си.
Офицерът се засмя — сърдечен гърлен смях, при който около очите му изведнъж се очерта цяла мрежа от бръчици. Лицето му бе опалено от слънцето и вятъра. Той проницателно изгледа младия мъж насреща си.
— След като се връщате толкова рано, мога да заключа, че нашият приятел не се е появил, нали?
— Точно така, сър. Само пратка коняк и разни стоки. Няма и помен от чужденци! — отвърна Дейвид съкрушен.
— Все някой ще се появи! Или пък нашият човек ще реши сам да прекоси Ламанша. Трябва да сме готови и за единия, и за другия вариант. Сега е особено важно да ги пипнем. Получих съобщение от Лондон, че са били предадени дълбоко секретни сведения, изчезнали са дори поверителни документи. Непременно трябва да ги прехванем и да прекъснем веригата на шпионажа.
— Но как са се добрали до такава информация?
— Имахме щастието да хванем предателя, някакъв дребен служител, който обаче е имал достъп до извънредно важни сведения. Предаден е на съда. Източникът е пресъхнал. Но ние запазихме всичко в тайна, за да не предизвикаме паника. Не бихме искали да побегнат и да отнесат документите, за които Наполеон би дал и душата си, разбира се, ако вече не я е предал на дявола.
— Знае ли се у кого са документите? — запита Дейвид. Едно мускулче трепкаше нервно на бузата му. — Блекмор ли е?
— Не! Досега нашият любезен ескуайър само е осигурявал прехвърлянето на френски шпиони в Англия заедно с останалата контрабанда. Не си е омърсил ръцете да шпионира лично. Въпреки, че това едва ли би утежнило положението му. — В гласа на офицера се прокрадва отвращение. — Да хвърлиш доброто английско злато за такива стоки е все едно да пълниш насила джоба на Наполеон!
— Кой е шпионинът?
— За щастие човекът от министерството е направил пълни признания. Странно наистина колко малко кураж проявяват тези хора, когато бъдат разобличени! Винаги предпочитат да работят в сянка, като страхливи кучета. Съобщиха ни, че всичко е предадено на един французин, който се представя за емигрант в нашата страна. Всъщност той бил един от най-дръзките агенти на Наполеон. Казва се Д’Обержер, твърди, че е граф, за да има достъп до висшето общество. В момента гостува на нашия ескуайър. Сещате се, предполагам, какво означава това? — Офицерът погледна многозначително Дейвид.