Елизия излезе с Ариел на каменистата пътека горе на скалата и се загледа в малката лодка, която се бореше с вълните. Повечето мъже от селото чакаха препитанието си от морето, за да изхранят семействата си през дългата люта зима.
За първи път небето бе ясно, нямаше ги наежените буреносни облаци, острият бриз вещаеше студове. Елизия вдъхна свежия въздух, напоен с тръпчивия мирис на бор и на горящите в огнищата на селските къщи дърва.
— Тази част на страната наистина си е намерила подходящо име. Крайземие! Човек действително се чувства като на края на света! — каза Чарлз Лактън, като въртеше глава на всички страни. — Такава пустош! Как може изобщо да хрумне на някого да дойде да живее тук?! — Той поклати глава в недоумение.
— Смятам, че през последните петстотин години тук надали се е заселил някой пришълец, с изключение на ескуайъра. Навярно хората от селото могат да проследят прадедите си чак до първите заселници, келтите, или поне до норманите — обясни Елизия.
— Но откъде знаете всичко това? — попита той, смаян от нейната осведоменост.
— Аз съм интелигентна жена — каза тя, опитвайки се да покаже смирение и разкаяние, ала очите й блеснаха закачливо, като видя ужасеното му лице. — Не го ли знаехте? — Елизия се държеше така, сякаш му е признала някакво ужасно прегрешение. Но съвсем не възнамеряваше да се преструва на глупава.
— Това е невъзможно! Вие сте прекалено красива, за да бъдете и интелигентна! — възкликна Чарлз.
— Значи се очаква да имам хубавко личице и празна глава, така ли?
— Виждате ли, и аз не съм кой знае колко умен. Зная само онова, което ми трябва. Повече не би било и полезно. Мисля, че това ми стига, за да преживявам ден за ден — замислено каза Чарлз.
— Не изпитвате ли желание да поназнайвате нещичко от историята или от литературата? Никога ли не отваряте книга? — попита Елизия със съмнение в гласа.
Чарлз се замисли.
— Не. Мисля, че не. За последен път прелистих книга в Итън. Не ми подейства добре. Не съм от типа мъже, които декламират на дамите стихчета. И какъв смисъл има да учиш за хора, умрели преди столетия? Могат ли те да ми кажат каква карта ще ми дойде, или коя жилетка върви с виолетовия ми жакет? Не съм чул досега в Нюхол някой да е спечелил благодарение на това, че е прочел нещо от Цезар или от гръцките философи.
— Да, Чарлз. Сигурно имате право. Те положително не биха могли да ви бъдат полезни — съгласи се кротко Елизия, но бе направо потресена.
Пред Чарлз бяха отворени всички врати към най-престижните висши училища, но той бе пренебрегнал това. Докато тя и безброй други жени копнееха да прекрачат забранените за тях свещени двери на знанието.
Тя се усмихна на Чарлз. Човек просто не можеше да не го обича с неговото невинно момчешко лице и с вечната му усмивка. Когато беше с него, тя нямаше чувството, че трябва постоянно да е нащрек. Напомняше й малко за Йън. И той имаше същия хлапашки вид.
„Милият Йън! Да беше сега при мене!…“ — помисли си тъжно Елизия, загледана в морската шир, която далеч на хоризонта се сливаше със светлосиньото небе.
Чарлз седеше мълчалив. „Колко е красива“. Почувства, че го обзема някаква първична ревност към лорд Тревейн. Тя беше най-красивата жена, която бе срещал в живота си! Само присъствието й бе остатъчно, за да му се скове езикът. При това беше по-млада от него! Влюбеният му поглед се поспря на извивката на устните й, на дългите гъсти мигли, засенчили зелените очи. Колко странно бе все пак, че му се иска да напише стихотворение за красотата й! Той, който винаги се бе подигравал на влюбените романтици! Гледаше я с невиждащи очи, докато в главата му някой редеше с вълшебна ръка дума след дума, които изникваха ей така, от нищото. „Да, да. Просто фантастично! И въобще не е трудно… Байрон ще се пукне от завист!“ Чудеше се защо ли вдигат толкова много шум с тази поезия. Всеки може да съчинява стихове!… Само да внимава да не ги забрави, докато се прибере в стаята си! Трябва да намери отнякъде малко хартия, ще потърси перо и мастило…
— Чарлз! Чарлз? — подвикна Елизия и помаха с ръка пред очите му, които бяха станали като стъклени. — Какво ви става? Добре ли сте?
— О, простете! — засрамено се извини Чарлз.
— Ще пояздим ли още? — попита Елизия и бързо се запъти към Ариел, за да скрие дяволитата си усмивка.
Тя се метна на коня и препусна към главния път. Чарлз пришпори коня си, за да я догони. Елизия радостно се засмя. Колко прекрасно чувство е да зинеш, че живееш, че нямаш грижи! Мигът е изпълнен само с красотата на ясното синьо небе и с удоволствието, че един приятен млад мъж е прехласнат по нея. Няма да мисли за безнадеждността на брака си, няма да се трови с планове какво да предприеме.