Тя прескочи с коня някакъв нисък каменен зид и навлезе в гъстака. Чарлз яздеше плътно зад нея. Сенките на дърветата играеха по тясната пътека. Тя постоянно трябваше да се навежда, за да избегне надвисналите клони.
Изведнъж гръмна изстрел. Елизия усети, че я парна остра болка в ребрата, погледна се и ахна без глас, като видя ясна кръв по зеленото кадифе на ловния си костюм. Един нисък клон я перна и я свали от гърба на Ариел. Тя тежко падна на земята. Слава Богу, дебелият килим от миналогодишни листа омекоти удара.
Елизия остана да лежи неподвижно, пред очите й играеха черни петна, напразно се опитваше да си поеме въздух. Цялата земя — туптеше болезнено под тялото й, всичко наоколо се люлееше.
Чарлз рипна в миг от коня и се втурна към дребното тяло, проснато на земята. С побеляло лице той коленичи до Елизия, вперил очи в червената локва, която се процеждаше на земята.
— Боже Господи! Вие сте ранена! — отчаяно извика той, без да смее да я докосне. Тя лежеше като мъртва! Какво да прави, за Бога?!
Елизия бавно вдигна клепачи и го погледна замаяна.
— Чарлз? — прошепна тя беззвучно.
— Да? Тук съм! — Той сграбчи отпуснатата й, ледена ръка и се опита да я стопли в дланите си. „Не е възможно да умре!“ — мислеше той трескаво. — Само да не умре!
Елизия погледна ужасените сини очи. Сега й бе малко по-леко да диша. Трябва да изпрати Чарлз… При Алекс. Алекс ще знае какво да направи… Алекс! Да, Алекс ще дойде!
— Чарлз, идете да доведете Алекс! — каза тя спокойно, убедена, че е намерила правилното решение.
— Но аз не мога да ви изоставя така! — извика уплашено Чарлз.
— Ще трябва! Нямаме друг избор. Аз не мога да яздя до вкъщи, Чарлз!
Той продължаваше да я гледа нерешително. Накрая се изправи.
— Добре. Отивам. Но да знаете, че го правя против волята си. Толкова се страхувам да ви оставя самичка! Какво ще помисли лорд Тревейн за мене… — Той поклати безпомощно глава. — Ще препускам като вихър, лейди Елизия! Ще се върна бързо, обещавам ви! — Хвърли й дълъг, измъчен поглед. — Мога ли да направя още нещо за вас, преди да тръгна?
— Не. Ще се оправя — прошепна тя, въпреки че цялата трепереше. Земята бе студена и влажна, особено тук, под дърветата.
Чарлз бързо съблече дрехата си я зави. Изтича като замаян към коня си, метна се на седлото и препусна в лудешки галоп.
Елизия не можа да не се усмихне — дано не се наложи да спасяват и самия ездач! Затвори очи. Сноп слънчеви лъчи се прокрадна през клоните и огря с ослепителна светлина лицето и очите й. Тя помръдна предпазливо краката си и прехапа устни от остра болка в глезена. Сигурно се бе закачила в стремето при падането от Ариел. Ариел? Къде ли е той?
Тя обърна тревожно глава, но отново притвори очи, като видя коня само на няколко метра от себе си. Жребецът риеше неспокойно с копита, не откъсваше очи от господарката си, и от време на време тихо изцвилваше, като че я подканяше да се изправи.
— Кротко, момчето ми! — промълви Елизия, за да го успокои. — Всичко е наред.
Явно това подейства. Ариел наведе глава и започна да пасе.
Огряна така от топлото слънце, Елизия изгуби представа за времето. Но изведнъж някаква сянка препречи слънцето. Тя отвори очи и се взря в лицето, приведено над нейното. Любимо, мило лице!…
Винаги бе мислила, че когато човек умира, потъва в мрак и не усеща никаква болка. Просто си отива… Но тя продължаваше да изпитва силна болка и усещаше твърдата земя под гърба си… Как можеше да е още жива, а да вижда лицето, което сега бе пред очите й?
— Виждам те, виждам те, миличък… Но още не съм умряла… — Тя горчиво се разхълца. — О, Йън! Скъпи Йън! Смъртта отново ни събра!…
— Скъпа моя! Сестричке! — Гласът му бе изпълнен с утеха. — Ти си толкова мъртва, колкото и аз! Ето на, пипни ме! Топъл съм, жив съм! — Той хвана студените й разтреперани ръце и ги притисна към загорялата си от слънцето шия, където се усещаше пулсът му.
От очите на Елизия бликнаха сълзи, потекоха по бледите й страни.
— Йън? — Изрече името му плахо, сякаш се боеше да не изчезне, ако му заговори на глас.
— Да, тук съм, мила сестричке! Но ти защо си тук? Чакай, чакай, кажи ми първо тежко ли си ранена? — Погледът му се плъзна изпитателно по тялото й, очите му потъмняха, като видя напоената с кръв дреха. Стиснал угрижено устни, той леко опипа раната въпреки болезнените й стенания. — Не вярвам куршумът да е заседнал. Изглежда, има само разкъсвания. Мисля, че не са засегнати вътрешни органи, но си загубила много кръв. А си паднала и от Ариел, нали? Това е усложнило нещата. Ще се опитам да спра кървенето, а след това ще те закарам на лекар. Не мога да те оставя тук!