Той говореше като човек, свикнал да му се подчиняват. Елизия улови необичайна нотка в гласа му. Цялата се сгърчи от болка, когато той притисна кърпичката си към раната. Хлапето бе се превърнало във властен мъж… През мъглата на болката успя да види широките му рамене, възмъжалото лице, белязано със следите на житейския опит.
— Вече изпратих за помощ, Йън — каза тя, докато той я превързваше.
— Изпрати? И те оставиха тук сама? Ранена! — извика той ядосано, без да предполага, че и клетият Чарлз се бе гневил по същия начин.
— Нямах друг избор, Чарлз не можеше да ме върне сам до вкъщи. Сигурно скоро ще изпратят каретата да ме прибере.
— Чудесно! Но сега трябва да ми разкажеш какво се случи. Какво правиш тук, в Корнуол? С мама и татко ли си? — В очите му просветна радостна надежда, че ще ги види.
Елизия изхлипа и го погледна в очите, събирайки кураж да му нанесе рана, по-болезнена от нейната.
— Йън…
— Да? — Той присви очи, от тона и го побиха тръпки.
— Мама и татко са мъртви! — Тя взе ръката му в малките си длани и продължи, задавена от сълзи: — Загинаха при злополука. Новата карета на татко. Преобърна се… О, Йън, моля те, недей! — прекъсна разказа си Елизия, като видя разстроеното му лице. — Не са страдали. Станало е изведнъж. За тях беше по-добре така. Навярно не биха преживели вестта, че си безследно изчезнал, а после и умрял. Те си представяха, че се сражаваш храбро някъде по моретата. Поне това им беше спестено.
Ръцете я заболяха да стиска неговите. Бе свел рижата си глава и тя усещаше сълзите, които капеха по сплетените им пръсти.
— Кога? — успя да каже най-сетне той.
— Преди повече от две години…
Йън я погледна озадачен.
— А ти? Защо си тук? Не помня да сме имали някакви познати в Корнуол. На гости ли си?
Елизия се запита как би могла да му обясни своето положение в Уестърли и всичко, което й се бе случило през тези две години.
— Ти имаше средства, нали? — продължи той. Изобщо не бе забелязал мълчанието й. — Кой… кой дойде да живее при тебе в Роуз Арбър? Нали в такива случаи трябва някоя по-възрастна дама… Ти имаше ли там някого? — запита той, изпълнен с подозрения. Добре познаваше стремежа й към свобода и независимост.
— Роуз Арбър трябваше да бъде продаден — отвърна тя направо, макар че не желаеше да го наранява повече. — Всичко отиде. Вече нямаме нищичко!
— Отиде? — възкликна Йън. — Но защо? Какво е станало?
— Бяхме потънали в дългове. Трябваше всичко да се продаде, за да платим на кредиторите.
— Ами ти, Елизия? Какво направи ти? Не се е налагало да търсиш работа, нали? — Той беше разтревожен от мисълта, че сестра му е останала без никакви пари. Ала изведнъж осъзна колко елегантно и скъпо е облечена тя. В очите му се мярна сянка: — Не си си намерила някой… покровител, нали?
В първия момент тя не разбра какво иска да каже, а когато започна да се досеща, цялата пламна от срам.
— О, Йън! — каза тя с укор. — Как можеш да помислиш, че ще падна толкова ниско? — Очите й бяха като на ранена сърна.
Йън се наведе към нея, целуна поруменялата й буза и се опита да се оправдае:
— Знаеш ли, откакто напуснах нашия дом, видях толкова сърцераздирателни и страшни работи, че нищо не може да ме изненада. Хората са превърнали този свят в истински ад. Войни, смърт, разрушения… Никога не съм допускал, че е възможно да има толкова много жестокост!… — Очите му потъмняха от страшните спомени.
— Йън, знам, че е ужасно да ти задавам този въпрос, но все пак как така не си мъртъв? От министерството ни писаха, че си убит. Писмото дойде един ден след като мама и татко загинаха.
— О, клетата ми сестричка! Колко страшни неща си преживяла и не е имало никой, който да те утеши! Знаеш ли, те наистина са мислели, че съм мъртъв. Водихме битка с няколко от най-големите кораби на Наполеон. Моят кораб нямаше никакъв шанс: и по-малък, и не достатъчно въоръжен, и с малоброен екипаж. Но се бихме храбро, докато един от тези нови обхватни залпове — не ми се иска дори да си го спомням — не подпали целия кораб. Потънахме за секунди. Французите изловиха част от моряците във водата. Изпратили са ги всички в затвора. Ранените се издавиха. Аз имах късмет. Хванах една дъска от корпуса и се скрих под нея. Оставих се морето да ме носи. Не исках да свърша живота си в някой френски затвор, жив оттам не се излиза. Дни наред останах във водата, сам не зная колко. Не повярвах на очите си, когато видях един остров. Мислех, че е мираж. Беше някъде в Средиземно море. И ми трябваха близо две години, докато пребродя Европа и се добера до Англия. Цели месеци лежах болен, това още повече ме забави. А трябваше да се укривам и от войските на Наполеон. Движех се само нощем, за да не попадна в ръцете им. Френският много ми послужи. Бях страшно благодарен на нашия стар Жак, дето непрекъснато ни тормозеше с глаголите. Йън погледна сестра си и се засмя при спомена от детството им. — Но когато стигнах в Лондон, вече разполагах със сведения от първа ръка за позициите и придвижването на Наполеоновите войски на континента. Министерството бе изненадано от толкова много данни. Това беше преди около три месеца. Поради информацията, с която разполагах, ми възложиха специална задача. Исках да приключа с нея и тогава да си дойда при вас вкъщи. Знаех, че ако подам знак, че съм жив след толкова дълго време, само ще ви разтревожа. Исках сам да се появя пред мама и татко. Затова изчаквах. Нямало е за какво да се безпокоя, вестта са щели да получат чужди хора! — завърши Йън с тъга.